Фред Саберхаген - Октагон

— Не много. Само, че е едно от кодовите имена в играта.

— Една млада дама, струва ми се… живее в Калифорния. — Отец Фред изглеждаше леко разочарован, докато се ровеше из книжата. — Чудех се, знаете ли, дали и тя не е враг на ОКТАГОН… Хенри, боя се, че ще трябва да приключим дискусията си дотук. Наистина съжалявам, но имам съвет, на който трябва да присъствам. А след това денят ми ще бъде съвсем запълнен.

— Няма нищо. Разбирам. — Алекс стана от стола и се протегна, сякаш бе спал. Не вярваше напълно в историята за този съвет. Не обвиняваше свещеника за това, че не бе получил никаква информация. Бе дошъл да говорят за игри и отец Фред му бе изнесъл лекция за една игра-свят. Но ако Алекс беше дошъл да говори откровено за убийството в реалния свят, ченгетата досега несъмнено щяха вече да бъдат тук, за да го приберат.

Когато влезе в хотелската си стая, там го чакаха двама души.

Докато му казваха да вдигне ръце и да се обърне, той искаше да попита какво, по дяволите, си мислят, че правят.

— Какво съм извършил? — успя само да попита той, със слаб, отбранителен глас.

Те го претърсиха с ръце, които в края на краищата поне не бяха метални.

— Караш много хубава кола, Хенри. Някой да ти е казвал, че можеш да я използваш?

Този път той бе вписал верния номер на колата в регистрационната книга на мотела, със смътната идея, че в противен случай полицията в големия град би била по-подозрителна.

— Разбира се. Чичо ми.

— В Тексас?

— Х-м…

— Тогава как се е случило така, че са я съобщили за открадната в Атланта?

Джен протегна лявата си ръка към ключа на лампата върху кухненската стена, като в същото време с дясната свали слушалката на звънящия стенен телефон. Седеше сама и в края на деня си мислеше за насилствената и особена смърт на стария Хенри, тъй че спускането на мрака я бе изненадало.

— Ало — каза тя. И донякъде за своя изненада забеляза, че отговаряйки на обажданията днес, вече бе изоставила формата „Домът на Брамагуптра“ — през годините старият Хенри нежно бе „тормозил“ нея и Ханк да използват това обръщение всеки път, когато вдигнеха слушалката.

— Дженифър? — чу се бърз и силен мъжки глас, който тя не позна.

— Да, кой е?

— Толкова отдавна не сме се виждали, че може и да не ме помниш. Аз съм много стар приятел на Хенри. Току-що научих за трагедията. Казвам се Робърт Грегъри.

— О! — И погледът на Джен незабавно се насочи към рафтчето за писма, закачено на стената. Беше направено от рисувано дърво, задръстено, както винаги, със сметки и най-различни неща. Там, в един стар плик, останал от призива за създаване на Обединения фонд, Джен бе скрила посмъртното послание на Хенри. Такива бяха резултатите от четенето на Конан Дойл и По в детството. Последният абзац от писмото нареждаше то да бъде унищожено незабавно, щом Джен го прочетеше, но тя не бе в състояние да направи това. Страхуваше се, че ако сега го унищожеше, на другия ден нямаше да иска да повярва в реалното му съществуване. — Той говореше често за вас. Радвам се, че се обаждате — каза тя в слушалката и се запита дали наистина е така. — Смъртта му трябва да е била ужасен шок и за вас — продължи Джен и едва в този момент й хрумна, че няма доказателство дали действително говори с Боб Грегъри.

— Смъртта и на двамата — чу се мъжкият глас.

— И на двамата…

— Имам предвид пилота. Разбирате ли, единствената причина, поради която властите ме уведомиха толкова бързо, е, че това бе моят самолет. Скоти — така се казваше пилотът — ми бе стар приятел, а и служител.

— И аз съжалявам за него. Има ли семейство? — Като се наклони назад със стола и погледна към коридора от кухнята, Джен видя, че сега в стаята на Ханк светеше. Там бе тихо — момчето сигурно беше на работната си маса.

— Да, съпруга и две малки деца. Джен, ти присъства ли на катастрофата?

— Не, бях на работа. Между другото, преди няколко дни ни посети един ваш роднина.

— Имаш предвид племенника ми Алекс. Да, зная, той ми каза.

— Малко след това, г-н Грегъри, чухме, че полицията го издирва. Татко не каза на никого, че Алекс е бил тук, макар… поне на мен ми се струва така. Каза, че първо иска да разговаря с вас.

— Наричай ме Боб, моля те. Какво друго каза Хенри, Джен? За срещата си с мен?

— Не знам. Нищо, предполагам. Само, че ще се среща с вас.

— Джен, Хенри не е първият, който умира така мистериозно.

Последва пауза.

— Имате предвид случилото се с онова момиче в мотелската стая ли?