Фред Саберхаген - Октагон

— Ед е — обади се Ханк.

— Джен, иска ми се да бях в състояние да си поговорим очи в очи. Но буквално се страхувам да пътувам в този момент.

— И аз не мога да напусна града точно сега, д-р Грегъри. — Някак си не й се удаваше да каже „Боб“.

— Разбирам. А трябва да се грижиш и за малкия си син. Между другото, как е той?

— Добре е. — Дали това не беше прикрита заплаха? За първи път Джен изпита усещането, че всеки момент може да припадне или да запищи.

— Джен, сигурен съм, че Хенри имаше телефонния ми номер. Можеш да ми се обадиш по всяко време, независимо дали е през деня или нощта. В състояние съм да пратя хора да ти помогнат при нужда. А може би е добра идея известно време някой приятел да поседи при теб. Приятел, който да не е непременно приятел на Хенри — имам предвид, не политически приятел. Разбираш ли ме?

— Сега ще трябва да затворя, д-р Грегъри. Боб. Някой идва. — През кухненския прозорец проникваше достатъчно светлина и Джен видя лицето на Еди, който се приближаваше с бързи, леки крачки по малката задна веранда. Ханк вече му отваряше вратата. Ед изглеждаше по-разстроен, отколкото го бе виждала някога Джен. Изведнъж, може би поради тази причина, и приликата му с бащата на Ханк стана по-очевидна, отколкото някога бе забелязвала.

— Бог да те пази, Джен — каза в ухото й гласът от телефона. — Бог да пази всички ни.

Минута по-късно, докато синът й гледаше тържествено, Ед я взе в прегръдките си, опитвайки се да я утеши.

— Боже мой, Джен, какво бих могъл да кажа? Такава ужасна трагедия! Да, да, всичко е наред. Продължавай.

Тя плачеше на рамото му. Но нямаше да плаче дълго, макар и да й действаше успокоително — просто не можеше да си го позволи.

Когато свърши, Ханк попита:

— За Алекс ли се отнасяше този телефонен разговор?

Докато отговаряше, тя гледаше Еди.

— Да, отчасти. Стана дума за Алекс. Обаждаше се чичо му.

Сега тя и Ед бяха застанали на една ръка разстояние и той я наблюдаваше внимателно.

— Казва се Робърт Грегъри — прибави Джен.

Лицето на Ед не изразяваше точно изненада.

— И той е наш клиент. Знаеше ли това? В „Старуеб“.

— Да. — Гласът на Ханк беше много тих. — В същата игра, в която съм и аз.

Джен се отдръпна нежно от Ед.

— Искаш ли кафе или нещо друго? Една от съседките донесе някакъв сладкиш.

Ед се настани в един от кухненските столове и изглежда това го задоволи.

— Джен, този Алекс Бароу беше при вас, аз го срещнах тук вечерта преди да стане убийството в Албъкърк.

— Да. Но минаха няколко дни, преди да научим за убийството.

— Зная. И аз. Боя се, че често не слушам новините повече от вас. — Ед махна с ръка. — Но сега някак се чудя — това е част от работата ми — дали тук не става нещо, което е свързано със сигурността на лабораториите.

Джен взе от печката един малък метален чайник и махна свирещата капачка на чучура му, за да го напълни с вода.

— Не знам — поклати глава тя. — Беше толкова особена.

— Катастрофата ли? „Особена“ е меко казано. А и не е единственото странно нещо, което се случва тук напоследък. — Изведнъж Ед сякаш за първи път забеляза Ханк и му се усмихна. — Как си, Ханк?

— Добре.

— Как се развива играта?

— Нормално. Алекс ли ще търсиш сега?

Ед доби нещастен вид.

— Работата ми не се състои точно в това да издирвам разни хора. Надявам се, че Алекс ще се оправи. Че действително не е виновен за нищо.

— И аз — каза с непроницаем глас Ханк. Той се обърна и излезе от кухнята, направи няколко стъпки по коридора, а после отново се върна и се облегна на касата на вратата. Изражението на лицето му показваше, че е успял да се овладее.

— Онези огледала — обади се Джен. — Как е възможно да направят това?

— Ами… — Ед се беше отпуснал достатъчно, за да опита малко от какаовия сладкиш. — От онова, което ми казаха — разбира се, това е само предварителна информация — навярно програмирането е дефектирало по някакъв начин. Имам предвид, програмирането на механизма, който обикновено разчита положението на огледалата. Очевидно той може да се използва и за пренастройка на инсталацията за експериментални цели… Може би се е насочил към някой отразен от самолета слънчев лъч или нещо подобно. Не знам.

— Била ли е тази система свързана с други компютри? — попита Джен. — Например, с главния компютър в лабораторията?

— Не знам. Бих се учудил, ако е била свързана по някакъв начин. Тези дни сякаш всичко има отношение към всичко останало. Защо?

— Просто се опитвам да разбера. — Тя беше напълнила чайника, за да направи нескафе, но бе забравила да включи печката. Нямаше значение, така или иначе, не й се пиеше кафе.