Фред Саберхаген - Октагон

— Не знам дали става дума за участници в играта.

— Разбира се, играта е изпълнена със заплахи, предателства, насилие — в този смисъл и шахът е насилие. Признавам, че самият аз използвам „Старуеб“ като отдушник.

— Отдушник ли?

— В психологически смисъл. — Отец Фред направи отработен учителски жест с ръка, сочейки към някаква точка във въздуха. — Говоря за това, че в действителния живот трябва да потискаме импулсите си да се крадем, да се нападаме и да се предаваме помежду си. В противен случай си навличаме много неприятности. Но в играта човек преуспява точно по този начин. Особено някои герои. Берсеркът руши, пиратът граби и плячкосва, строителите на империи, колекционерите на артефакти и, а, да, апостолите побеждават чрез пълен егоизъм и коварство. Изпълняването на тези роли в играта, струва ми се, може да ни помогне много да разберем и самите себе си, и другите. Освен да служат като отдушник на агресивността ни.

Този човек определено говори като учител, помисли си Алекс. Ами че той си беше такъв. Но изглежда този факт някак си правеше общуването по-трудно.

— Агресивност в рамките на правилата, имате предвид — каза той.

— Да, разбира се. Правилата съществуват в реалния свят, но определят малка, ограничена област, която не подлежи на неговия морал. Измамата, лъжата, нападането без повод на другите играчи и прочее — всичко това е позволено. Дори правилата насърчават подобно поведение.

— Никога не съм мислил за това точно по този начин.

Свещеникът се усмихна.

— Излагам ви собственото си тълкувание, разбира се. Много играчи смятат, че е просто въпрос на чест, на морал, да изпълняват ангажиментите си в играта, както биха го правили и в реалния свят. Непровокираното нападение ги изпълва с искрено негодувание. Възприемат лъжата като жестокост и търсят реванш.

— И биха могли да си отмъстят по някакъв начин в реалния свят?

— Предполагам, че някои от тях наистина биха могли. Разбираемо е. А и винаги има междинни положения. Случаи, когато ти е трудно да възприемеш дали дадено решение е в играта, или не. — Усмивката и гласът на отец Фред показваха, че намира темата за извънредно занимателна.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Алекс. — За какви решения става дума? — За Бога, започваше да се уморява.

— Е, предполагам, че бих могъл да отида до родния град на някой друг играч, да отворя пощенската му кутия и да открадна дипломатическите писма, отнасящи се до играта. Това би било действително престъпление, нали?

— Обзалагам се, че пощенските служби биха го възприели така.

— Напълно сте прав. Но нека предположим, че вместо това, просто му пратя по пощата дипломатическо писмо, което е подписано с името на някой друг играч.

— Няма да е честно. В очите на пощенските служби, предполагам, няма да е незаконно, освен ако не се докаже, че изнудвате някого за пари или нещо подобно. — На Алекс му се искаше да изпие чаша кафе, но очевидно нямаше подобна перспектива. По дяволите, всъщност му се искаше бутилка от чичовото му „Chivas Regal“. Разполагаше с петнайсет хиляди долара и можеше да ги харчи, както пожелаеше, а все още не се бе осмелил да си купи нещо за пиене — искаше да запази ума си колкото бе възможно по-трезв. Може би довечера.

— Определено е нечестно — съгласи се отец Фред. — И компанията „Берсерки“ ще ви изрита от всички игри заради това. Склонен съм да се съглася с тях. Но, виждате ли, винаги съществува някаква сива област, морално ничия земя. Ще ви дам един пример. Представете си, че ви пращам писмо, подписано със собственото ми кодово име, но по поздрава и съдържанието му правя очевидно, че е предназначено за някой друг играч. А съобщението в писмото показва, че другият играч заговорничи против вас, докато в действителност не е така. Какво ще кажете за това?

— А какво ще кажете вие за следното? — попита Алекс. — Убивате някого в хотелската стая на някой играч и после инсценирате, че той е извършил убийството.

Очите на отец Фред не издаваха нищо. Нищо, освен може би лекото разочарование, че една елементарна етична категория — за очевидната аморалност в реалния свят — вече е била спомената и отмината и сега се обсъждаха по-тънки проблеми.

В тази приятна стая с всичките й книги, убийството изглеждаше не по-малко абстрактно, отколкото и навън, под лъчите на пролетното слънце. През прозореца Алекс видя, че някъде далеч лети фрисби. В този миг и самият той не можеше да повярва напълно в смъртта на Айрис Кардано.