Фред Саберхаген - Октагон

Отворил уста да потвърди самоличността си, Алекс я затвори отново и го последва.

Скоро щеше да стане почти специалист по пълните с книги кабинети. Тук поне, нищо не напомняше за математика. „Компютърната енергия и човешкият разум“, прочете заглавието на една от най-близките книги той. Доколкото можеше да види, всички бяха научни. Сред тях беше и „Битие и небитие“, която бе срещал някъде преди това. Успя да мерне имената на Тома Аквински, Кант и Платон. Почти задръстил няколко лавици с пиедестала си, се изправяше големичката статуя на облечен в роба мъж, навярно светец, когото Алекс нямаше надежда да разпознае.

— Х-м, предпочитате ли да ви наричам „отче“ или…

— Не, не, само Фред. Както ви е удобно. А вие сте Карл. Седнете, моля.

Алекс седна.

— Ами вижте, аз съм заместникът на Карл Тарталия в играта. — Сега се радваше, че си бе направил усилието да отрепетира тази част от разговора. — Знаете ли, той беше убит.

— О, не знаех. Съжалявам. — Очевидно заинтригуван, свещеникът стана премигвайки, в очакване да научи повече.

— Неговата вдовица в Албъкърк ми каза, че според полицията било нещастен случай. Аз се казвам Хенри Бригс. — Името представляваше съчетание от два знака, които бе забелязал по време на вчерашното си пътуване до Чикаго.

— Приятно ми е да се запознаем, Хенри. — Алекс се понадигна от стола, за да се ръкува. Изглежда не се задейства никакъв детектор на лъжата. — Отдавна ли играете на „Старуеб“? — попита свещеникът, като се отпусна в собствения си стол зад бюрото.

— Не. На практика, това е първата ми игра.

— Е, достатъчно ли е вълнуваща за вас? — Отец Рийман разчистваше нещата на бюрото, като ги избутваш настрани. — Какво ви води в Чикаго? Казахте, че сте от Албъкърк?

— Всъщност, тук ме доведе играта.

Ръцете на свещеника замръзнаха, вдигнали няколко листа хартия над бюрото. После той ги остави да паднат.

— А?

— Отче… Фред… не ви ли се струва, че точно в тази игра има нещо странно? Разбирам, че сте участвали и в други.

Отец Фред задържа погледа си върху Алекс в продължение на няколко секунди, преди да отговори.

— Знаете ли, странното е, че вие ме питате за това.

— Така. Откакто сте в играта, ви се случват любопитни неща. Това ли имате предвид?

— Ами. — Сега свещеникът гледаше Алекс, сякаш не знаеше какво да прави с него. — Съдбата определено си прави странни шеги тук-там. Но ако човек се замисли, не виждам как биха могли да се свържат с играта. Просто започнаха, когато се включих в нея.

— Точно какви странни шеги? Ако нямате нищо против да попитам.

— Имах един заем, който изведнъж се появи в документите на банката като изплатен. Знаех отлично, че не е и че не би могъл да бъде изплатен. Но банковият компютър твърдеше, че е така. Няма да повярвате колко усилия ми костваше да ги убедя, че нещо не е наред с компютъра им.

— Това ли е всичко?

— А, не, има и няколко други неща. Известно време играех с представата, че те се случват скоро, след като пращам ходовете си. Но… — Последва жест на презрително отхвърляне. — Например, в епархийските списъци започнаха да ме водят монсиньор, а аз не съм. — В отговор на неразбиращия поглед на Алекс, свещеникът поясни: — Това би означавало, че съм повишен.

— Значи всички странни неща, които ви се случват, са добри?

— Ами, така е. Или може би трябва да кажа, че биха били добри, ако бяха истина. — Отец Фред имаше приятна, печална усмивка.

— И не сте бил нападан физически или нещо подобно?

— За Бога, не. А вие?

Алекс кимна.

— И твърдите, че предшественикът ви като АГРАВАН — всъщност, никога не съм го виждал, но знаех, че името му е Карл Тарталия…

— Беше убит. Официално казаха, че е случайно падане. Съмнявам се, че е било случайно.

Отец Фред се замисли.

— И смятате, че „Старуеб“ по някакъв начин е свързан с тези нападения?

— Знам, че звучи странно — опита собствената си печална усмивка Алекс. — Но наистина не съм смахнат.

— Съобщихте ли подозренията си в полицията?

— Нямам достатъчно доказателства.

Мъжът от другата страна на бюрото погледна косо към Алекс с недвусмислена тревога.

— Участвал съм и в други игри на „Старуеб“… да не би мисълта ви да е, че нещо не е наред с компанията, която се занимава с тях?

— Не знам.

— Съмнявам се — каза отец Фред. — Разбира се, някои от участниците от време на време излизат извън допустимите граници. Понякога писмата, които пращат, могат да се изтълкуват като заплашителни. Знам, че компанията е отстранила неколцина играчи завинаги, заради изпращане на неприлични или оскърбителни писма. Но никога не съм чувал участниците да се нападат физически един друг по време на играта.