Фред Саберхаген - Октагон

Когато се събуди на сутринта в мотела си до Мамът Кейв, Алекс разгледа пътните си карти и след като закуси, тръгна право за Чикаго — мислеше да стигне преди да настъпи нощта. Никога не бе ходил там, освен няколко пъти за смяна на самолета, докато беше в армията.

Истинското име, написано върху дипломатическите писма на АРХАНГЕЛ, беше Фред Рийман и пред него Тарталия бе поставил буквата „о“. Адресът беше в района на университета „Св. Томас Мор“ и Алекс предположи, че човекът е свещеник. Отначало му се стори донякъде странно такъв човек да участва в игра, симулираща бойни действия, но това съвсем не бе най-странното нещо точно в тази игра. Не си спомняше да е приказвал някога с духовно лице за каквото и да било, но със свещениците в родния му град хората се разбираха добре. А ако говореше с духовник, то поне щеше да чуе истината.

Почувствал се достатъчно отпочинал, Алекс излезе от колата и внимателно я заключи. Повечето му пари бяха вътре, завити във вестник на дъното на торбичка за отпадъци, под няколко кори от портокал и смачкани кутии. Част от парите беше скрита в хотелската стая, а в джобовете си носеше още. Имаше намерение да си купи колан с портмоне, когато му се отвореше възможност.

Алекс тръгна сред студентите в посока на сивите сгради и вдиша дълбоко дъха на северната пролет. Обзе го носталгия. Родителите му винаги бяха искали да отиде в колеж. Може би щеше да се опита, когато всичко това свършеше.

Ако оставеше настрана някои подробности, като например уличните знаци, това спокойно можеше да е и Ню Йорк. Дърветата тук се бяха разлистили по-късно, отколкото в Джорджия — пролетта току-що бе дошла. Алекс навлезе в територията на университета, където бе пълно с мотаещи се студенти. По широката павирана алея сред пролетните поляни той подмина едно момиче, което страшно приличаше на Айрис Кардано. Какво, по дяволите, правя тук? Имаше чувството, че дълго време е спал или сънувал и сега се събужда. Бе се завърнал в нормалния свят, но в част от него, която не познаваше. Беше на открито и го виждаха хиляди хора.

Чувството постепенно премина. Той спираше разни хора и ги питаше как да намери отец Рийман. Упътванията го накараха да се лута от една сграда в друга. Безбрежното изворносиньо езеро сега се виждаше по-добре, осеяно с далечни платноходки. Брегът на север и на юг от университетското градче бе ограден с високи жилищни блокове.

Езерото изчезна отново, когато Алекс се отвърна от него и мина под сивите каменни сводове. Последният завой го изведе до ивица трева и пролетни цветя, обградени от сив готически камък. За миг изпита усещането, че е попаднал в някой отминал век.

Той натисна копчето на звънеца, монтиран до украсената с резба дървена врата, по средата на която имаше модерно стъклено прозорче. След малко му отвори сивокоса жена с престилка.

Алекс я разпозна от филмите: икономката на свещеника.

— Отец Рийман, моля.

— Вие негов студент ли сте? — дойде бързо изстреляният й отговор. На Алекс му прозвуча, сякаш щеше да бъде отпратен незабавно, а може би застрелян, ако кажеше „да“.

— Не, не съм. Дойдох отдалеч, за да се срещна с него. Предайте му, че името ми е Аграван.

— Г-н Аграван — каза икономката и се зае предпазливо да преценява Алекс. Това не отне много време. — Почакайте тук, ще видя дали може да ви приеме.

Той остана в малка стаичка-приемна, загледан през дантелените завеси на прозореца. Не напомняше много къщите на женените свещеници, които си спомняше, че е посещавал в детството си. По-скоро приличаше на чакалнята на някой стар лекар. Дали един опитен, възрастен духовник нямаше да е в състояние да разбере по вида му, че ченгетата го преследват?

Но когато най-сетне се появи по стълбите, протегнал и двете си ръце за поздрав, отец Рийман не му се стори достатъчно възрастен или улегнал за такава проницателност. Кой знае защо Алекс бе очаквал да види едър мъж, а отец Рийман беше дребен и енергичен. Косата му изглеждаше преждевременно посивяла и бе късо подстригана около една плешивина, която според Алекс беше от естествен произход, но въпреки това приличаше на тонзура. Носеше спортна риза „Ливайс“ с къси ръкави, а двата джоба на гърдите му бяха пълни с неща за писане. Цялостният му външен вид и припряните му маниери, особено след като напуснаха чакалнята, напомняха на Алекс за семейния им лекар в Ню Йорк.

— Вие сте АГРАВАН. Елате горе, можем да поговорим в кабинета. Избрал сте удобен момент да наминете.