Фред Саберхаген - Октагон

Ханк се зарадва, че още има поне един посетител. Така майка му изглеждаше все пак мъничко по-весела, помисли си той, отколкото, ако около нея нямаше никой.

Когато Ханк влезе, седящият на масата мъж го погледна, усмихна му се някак отсъстващо и продължи да говори.

— Както казах, Дженифър, всъщност знам само, че Хенри ми го остави преди девет години. Струва ми се, че трябва да е било точно след като разговаряхме за смъртта на младия Хенри. Оттогава го пазехме в сейфа. — След последните му думи Ханк си изясни поне самоличността на мъжа, ако не името му. Сега можа да свърже руменото лице и строгия костюм с фоайето на малката банка в центъра на града.

Майка му се усмихна измъчено.

— Здравей, миличък. Спал ли си? — Без да става, тя протегна ръце към сина си и Ханк се приближи да я прегърне.

— Не — отвърна той. — Просто работих върху играта.

Мислите на майка му се върнаха към думите на банкера. Тя го потупа и го пусна.

— Хенри прояви изключителна загриженост по уреждането на този въпрос. За разлика от — съжалявам, че трябва да го кажа — повечето си финансови дела.

— И това ли е свързано с финанси?

— Наистина нямам представа какво е. Просто и в писмените, и в устните си разпоредби свекърът ти много настояваше този плик да ти бъде предаден лично, незабавно след потвърждаването на неговата смърт. Без да чакаме следващия ден — така се изрази някога.

— Разбирам — каза майката на Ханк. Тя сведе очи към масата — до сладкиша лежеше обикновен бял плик, за който вероятно говореха. Лежеше, сякаш банкерът го бе оставил там, а тя още не бе решила дали да го вземе. — Разбирам. Е, благодаря ти, Франк.

— За каквото и да се случеше да говорим насаме с Хенри, по някакъв друг въпрос, обикновено споменаваше за плика, сякаш да ми напомни. Последният път беше по телефона, само преди няколко дни, като че ли е предчувствал…

— Какво каза? — попита майката на Ханк.

— Че ако нещо му се случи и теб те няма, да предам плика на някой от лабораториите.

За миг изглеждаше, че майката на Ханк иска да попита още нещо. Но после само повтори:

— Е, благодаря ти, Франк. Ти си свърши работата.

— Няма нищо. — Гостът почака още малко, сякаш се надяваше поне да разбере какво има в плика. А може би искаше да изложи някаква теория или коментар, ако го попиташе какво мисли. Но никой не го попита и той стана, като се зае да изтърсва невидими трохички от сивия си костюм. — Има и някои рутинни финансови въпроси, касаещи имота, които скоро ще трябва да прегледаме заедно, Дженифър. Но не е особено спешно. Ще ти се обадя след няколко дни.

— Да, разбира се. Благодаря ти, че намина.

Щом банкерът излезе от къщата, Ханк и майка му отново седнаха край масата в кухнята. Гледаха плика. Тя все още не го бе взела.

— Знаеш ли какво е това, мамо?

— Не съвсем. Нещо, за което дядо ти иска да се погрижа. Нещо, което смяташе за извънредно важно.

— Няма ли да го отвориш?

— Да, предполагам, че трябва — въздъхна тя. Без да става, майката на Ханк протегна ръка към едно чекмедже и извади оттам нож. Когато тя взе плика, за да го разреже, Ханк видя, че отдолу са напечатани нейното име и думата „ЛИЧНО“. Под тях имаше нещо, което приличаше на подписа на дядо му. Явно бе искал всичко да е съвсем официално.

Докато режеше с ножа, майката на Ханк стана от стола си и се обърна с гръб към масата, тъй че пликът изчезна от погледа му. Ханк бе любопитен и също се изправи, като се опитваше да надникне над майчиното си рамо, но тя го отстрани с нежна решителност.

— Това е само за мен, миличък. Ще ти съобщя, ако има нещо за теб.

Ханк успя да види само, че в плика имаше два листа, покрити изцяло със ситно напечатани букви, подобно на доста дълго писмо. Той не се опита да насилва нещата повече и отново седна на масата, като наблюдаваше лицето на майка си в профил и се мъчеше да извлече от него някаква информация. Видя, че тя препрочете първата страница няколко пъти, преди изобщо да погледне втората. После прочете и нея два пъти. Междувременно, мъката на лицето й постепенно се заменяше с тревога. В известен смисъл Ханк се зарадва от тази промяна, макар че можеше да е знак за нови неприятности. Защото тревогата означаваше, че все още може да се направи нещо, че всичко може по някакъв начин да завърши добре.

Щом прочете внимателно и двете страници на писмото, майка му ги сгъна и несръчно ги прибра в плика, явно пак беше разстроена. Тя седна на кухненския стол до телефона и погледна висящия на стената апарат.