Фред Саберхаген - Октагон

Дали в самото начало тайната бе идея на Боб или негова собствена? От онова време бяха изминали толкова много години, мисли и работа, че сега Брамагуптра не можеше да си спомни. Със сигурност отначало двамата бяха работили заедно по въпроса — бяха много близки и работеха добре.

Самолетът вече бе в единия край на пистата и направи обратен завой, като бавно вървяща по земята птица. В кабината ревът на реактивните двигатели бе заглушен напълно от добрата акустична изолация. При завоя, пред погледа на Брамагуптра премина новата контролна кула. Кацането и излитането от Лос Аламос сигурно вече не беше като едно време, в онези дни на добро и зло, в дните на войната и на самолетите DC-3, които военните отказваха да наричат по друг начин освен „птици-убийци“.

Младият Хенри Брамагуптра бе пътувал до Вашингтон, Уайт Сендс, Оук Ридж и къде ли не с Телър, Опенхаймер и много други, чиито имена бяха започнали да се превръщат в легенда.

Да, генерале, знаем, че ще е нужно повече време, отколкото си мислехме някога, но все пак сме постигнали прогрес. А после, богът на войната, роден тук преди четирийсет години, бе направил две оставили отпечатъка си стъпки с огромните си ноктести лапи, като ликвидира завинаги японските милитаристи и сякаш случайно заличи само за миг хиляди невинни човешки животи. Онези, които бяха вдигнали ножа, от нож щяха да погинат, а с тях и много други, които никога не бяха държали друго, освен палешник. И още повече щяха да загинат, ако се бе наложило да нападнем Япония. Много повече… За известно време Брамагуптра успя да намери някакво успокоение, някакво оправдание в аргумента на Труман.

А докато самолетът се изравняваше с пистата, пред изцапания му прозорец се показа нещо, което Ханк обичаше да нарича железолистно енергоцвете. Многостъблено мангрово дърво от метал, със стотици огледала, които се опитваха чисто, електронно и сигурно да уловят слънцето. Понякога можем да градим сигурно и разумно, помисли си с гордост Брамагуптра, можем да строим без да мислим за изгода и разрушения. Винаги трябва да се правят опити за създаване на прекрасен нов свят, за благото на децата. И винаги трябва да бъдем готови да се борим, с храброст, ако не с ядрени заплахи.

Земното слънце грееше изключително ярко.

Самолетът бе спрял да завива и застана неподвижно. Беше се изравнил с пистата, готов за старт. Скоти, чието теме се виждаше през стъклената плоскост отпред, сигурно разменяше някакви последни думи преди полета с контролната кула.

Реактивният самолет се стрелна напред, като бързо набираше скорост.

Силна, ослепителна светлина изпълни кабината откъм лявата страна. Брамагуптра се дръпна от прозореца със заслепени очи и почувства фаталното отклонение на колелата, които още не се бяха вдигнали във въздуха, но почти се откъсваха от пистата. В един миг си помисли, че ще чуе звука на страхотния ядрен взрив. Съветите са хвърлили бомбата, войната започва. Самолетът се наклони, обърна се и се сгромоляса, избухвайки в пламъци.

Дядо му бе мъртъв. И от този факт болеше по-силно от всяка друга мъка, за която Ханк можеше да си спомни.

Когато бе дошла вестта за смъртта на баща му, Ханк бе много малък, за да може сега да си спомни как му бяха съобщили за това или какво е почувствал. Не можеше да си спомни ясно и баща си като жив. В главата му се въртяха няколко образа, които се объркваха все повече с онези от все още съществуващите снимки. Понякога си спомняше някакъв смях, някакъв глас. Но друг път си мислеше, че ги чува само във въображението си.

Ханк се бе съмнявал, че ще дойде момент, когато да се чувства по-зле, отколкото след смъртта на баща си, дори ако по това време е достатъчно голям, за да разбере.

Днес един полицай, когото познаваше по лице, но не и по име, бе дошъл да го вземе от училище и го бе довел у дома, уверявайки го на няколко пъти, че майка му е добре, но има нужда от помощ от голямото си момче. И все пак, когато стигна вкъщи, видът на майка му го шокира. Ханк никога не я бе виждал така съсипана. Или и да я бе виждал, трябва да е бил съвсем малък, за да си спомни сега.

В момента — късно следобяд — майката на Ханк беше на телефона. Бе прекарала на телефона много време, откакто полицията я бе докарала у дома след идентифицирането на тялото на дядо му. Прибрала се у дома след това ужасно задължение, тя изглеждаше още по-зле, още по-потресена, отколкото преди.

От своя страна, Ханк просто се мотаеше из къщата — дълбоко в душата си чувстваше силно объркване и ужасна празнота. Една съседка бе поседяла малко с него, докато майка му бе излязла с полицията. От време на време отиваше в кухнята при майка си — която бе обикновено с телефонната слушалка в ръка — и се прегръщаха силно.