Фред Саберхаген - Октагон

На първо място в мислите на Брамагуптра, както обикновено, беше Джен. Щом бе разбрала, че днес ще заминава за Атланта, тя му бе предложила да го закара до летището. Но той бе отклонил предложението — първо, защото не знаеше точно кога ще пристигне самолетът на Боб. Второ, като познаваше приятеля си, той очакваше, че по някакъв начин ще му бъде осигурен пълен превоз от врата до врата. Затова и когато Джен пак тръгна на работа след обяд, както обикновено, Брамагуптра просто й каза „довиждане“, както винаги.

Но не бе в състояние да потисне напълно блуждаещия в собствената му глава въпрос, дали някога щеше да я види отново.

А и Ханк. Беше тръгнал на училище, както обикновено. И с него не си бе взел специално сбогом.

Не се тревожеше особено за бъдещето на Джен и Ханк. Ако някой се опиташе да ги безпокои… е, Брамагуптра се бе погрижил за това. Веднага, щом стигнеше в Атланта, щеше да направи така, че Боб (а следователно и хората около Боб) да разбере ясно по какъв начин се бе погрижил.

Така че д-р Брамагуптра прекара ранния следобед сам у дома — първо приготви малкото неща, които му трябваха за пътуването, а после просто чакаше и размишляваше, докато не пристигна таксито на Скоти. Всъщност, напоследък Брамагуптра прекарваше много време сам у дома, просто в размисъл. Беше открил, че с напредването на възрастта мисли все повече за човечеството и неговото бъдеще и все по-малко, и без специфични термини — за науката или математиката. Макар че продължаваше да се води в лабораториите като консултант и им вършеше ценна работа в областта на магнитохидродинамиката и слънчевата енергия, той не се появяваше в кабинета или в лабораторията повече от един-два пъти на седмица. Все още заслужаваше заплатата си, като вършеше повечето работа у дома. Този следобед, след като известно време поспори сам със себе си, той им позвъни, за да ги извести, че ще отсъства от града може би два дни. Не им каза закъде заминава.

А сега, докато чакаше край самолетната писта, Брамагуптра си призна, че е малко уплашен, макар и да си мислеше, че е успял да скрие този факт от Джен. Онова ужасно убийство в Албъкърк… още не можеше да повярва, че симпатичното момче, което бе посетило дома му, наистина е виновно. Но някой трябваше да е виновен. Пък и Боб бе казал, че е свързано с трика им в програмирането отпреди двайсет години — а Боб трябваше да знае.

Някак си през тези години Брамагуптра почти бе успял да убеди сам себе си, че нито една от кодовите фрази не би могла никога да сработи наистина, че това е било само студентска шега, въпреки че когато работиха по въпроса, далеч да не бяха вече студенти… Но подсъзнателно през цялото време бе знаел, че всичко е истина. Не трябваше да опитва, използвайки момента по телефона, да съчинява онази несръчна лъжа, че неговата половина от кода е неефективна. Де да беше така наистина… Но Боб, разбира се, веднага бе открил измамата.

Вече щеше да знае, а не да се опитва да лъже Боб, когато се срещнеха очи в очи. Щеше да му каже истината и вярваше, че все още му е останала достатъчно човечност да го изслуша спокойно. После двамата щяха да стигнат до някакво разумно споразумение, което да сложи край на разрастващото се насилие. Или пък… или иззад завесата, която Брамагуптра си представяше, че виси зад стола на Боб, щяха да се покажат другите. Рейгънитите, коравосърдечните хора на Никсън, все още непроменени. Брамагуптра винаги си ги бе представял подсъзнателно като бели, гладко избръснати, пълни мъже от англо-тевтонски произход, с късо подстригана коса. Може би облечени в униформа или по-вероятно, свалили я току-що…

Брамагуптра бе обмислял и възможността да го отведат на среща открито. Най-после щяха да се изправят пред него лице в лице и отначало да се опитат да го подкупят, а после да го принудят да им каже своята част от кода. Ако се опитаха да използват срещу него физическа сила, е, сърцето му нямаше да издържи дълго и те нямаше да успеят. Ако им дойдеше наум да го изнудват, като заплашат Джен или Ханк — затова и трябваше незабавно да им даде да разберат как се е погрижил за подобна вероятност.

— Д-р Брамагуптра? Вече сме готови, господине. — Беше Скоти, свършил с регистрацията. Пилотът несъмнено бе от англо-саксонски произход, малко пълен, ниско подстриган и гладко обръснат, по-малко или повече в униформа… Самообвинявайки се, че не е в състояние да престане да мисли с физически стереотипи, Брамагуптра се усмихна на учтивия пилот почти извинително и с отрицателно поклащане на глава му показа твърдо, че все още може да носи сам единствения си куфар.