Фред Саберхаген - Октагон

— Обаждат се отвън — каза Карълайн. — Извини ме. — Без да помръдне и мускул, с изключение на очите и клепачите си, тя отговори на позвъняването: — Домът на Грегъри. — Джорджина забеляза, че момичето някак си вече бе успяло да се научи да говори като секретарка.

Гласът на обаждащия се беше тънък. Отначало Джорджина не бе сигурна дали е мъжки или женски, но й се стори, че е възрастен и напрегнат.

— Бих искал да говоря с Робърт Грегъри, моля.

— За кого да съобщя?

— Кажете му, че е Хенри Бра-ма-гуп-тра. — Фамилното име бе произнесено с особено внимание, сякаш с цел да се предотвратят всякакви въпроси как точно се казва.

Но и никой нямаше намерение да задава подобни въпроси.

— Един момент, моля — каза Карълайн и с бързо насочени премигвания осъществи връзката, като задейства някакъв вътрешен телефон. — Татко? Нещо важно.

Отнякъде се чу гласът на Боб:

— Какво има, миличка?

— Д-р Брамагуптра е на телефона. Аз съм в кабинета. Тук ли ще дойдеш да се обадиш?

Мълчание.

— И Джорджи ли е там?

— Да.

— Кажи му да почака. Ще дойда най-много след минута.

Карълайн предаде съобщението. Джорджина си погледна часовника. Всъщност, Боб дойде след минута и половина, което почти я изненада.

Той застана пред дисплея леко задъхан.

— Хенри, ти ли си? Какво има?

— Боб? — Джорджина никога не бе виждала Брамагуптра, но по гласа му си го представи като слаб, объркан старец с треперещи ръце. — Току-що чухме по новините нещо ужасно. За онзи младеж, който ме посети. Сещаш ли се кого имам предвид?

Боб помълча малко преди да отговори. Докато го наблюдаваше, Джорджина си помисли, че мълчанието му е хладнокръвно и пресметнато. А бе започнало да й се струва, че познава добре Боб Грегъри…

— Племенникът ми Алекс намина наскоро, Хенри, ако него имаш предвид. Какво се е случило?

Тънкият глас потрепери.

— Някаква млада жена е била намерена убита в неговата хотелска стая в Албъкърк. А той е изчезнал. — Слушайки, Джорджина усети професионално угризение и интелектуално разочарование: бе се разпаднала една красива, макар и не напълно завършена теория за наркотици и изнудване…

— Кога се е случило това, Хенри?

— Преди няколко дена. В неделя вечер, току-що съобщиха по новините. Никой вкъщи не слуша много-много новини и допреди малко не бяхме чули нищо за това. Но сега, разбира се, ще трябва да съобщим, че е бил тук. Репортерите обикновено изопачават нещата, зная, но няма съмнение, че полицията издирва точно Алекс. Ти ли го прати тук, Боб?

— Да, Хенри. Хенри, каквото и да изглежда сега положението, можеш да бъдеш сигурен, че той не е убивал никого.

— Знам, Боб, и аз не бих могъл да й повярвам. Знаеш ли къде е сега младежът?

— Май си загрижен за него. Обсъждал ли си това с някой друг? — Боб бързо махна с ръка към дъщеря си. Тя очевидно веднага разбра значението на жеста му, защото на дисплея се появиха нови светлинки — някакви нови прекъсвачи бяха задействани безшумно. Той записва разговора, помисли си Джорджина. Но липсваше писукащият сигнал, изискван от закона за легално записване на телефонни разговори. Ще трябва да напусна Боб скоро, може би още днес, поне като негов адвокат, каза си тя. Не виждам друг начин. Но все пак се чудя дали ще мога.

— Не съм разговарял с никого — отвърна Брамагуптра. По вълнението и тревогата в гласа му човек би си помислил, че полицията бе по следите на собствения му племенник, ако не и на сина му. — Първо исках да говоря с теб. Боб, Боб, защо винаги трябва да си толкова труден? Разбира се, че съм загрижен.

— Не би трябвало да ти казвам това, Хенри. Но предполагам, че е възможно все още да не си го разбрал. По всяка вероятност опасността е много по-голяма, отколкото са споменали по новините. Всъщност, аз съм дяволски сигурен, че е точно така.

— Какво искаш да кажеш?

— Хенри. Съществува един път, който някога създадохме заедно с теб. Ако искаш, наречи го пътека. Тя води до важни места. Съвсем очевидно е, струва ми се, че пътеката е свързана с онова, което се случи с Алекс в Албъкърк.

Последва продължително мълчание.

— Хенри, на телефона ли си още?

— Боб, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо. Преди години те излъгах за моята част от проекта. Аз никога не я завърших до край по начина, по който бяхме планирали. Твоята половина от кода е единствената действаща част. И винаги е била. Моята половина не върши нищо.

Слушайки, Джорджина се почувства напълно зашеметена. Усети как долната й челюст започва да увисва, устните й — да се разтварят. До този момент не беше напълно готова да повярва в историята за кода.