Фред Саберхаген - Октагон

Настъпи тишина, докато чичо и племенник се гледаха един друг.

— Алекс — заговори накрая чичо Боб, — ако това бе някакво обикновено престъпление, щяхме да се справим с него. Или дори да беше обикновена инсценировка, бих те посъветвал да отидеш и да посрещнеш обвинението. Не е нужно да ти казвам колко силно ще те подкрепяме. Най-добрата юридическа помощ. Частни детективи…

— Знам — каза Алекс, почувствал се внезапно леко замаян. Не можеше да повярва, че щеше да чуе това, което му предстоеше да чуе.

— Но — продължи неумолимо чичо му, — тази работа съвсем не е обикновена. Сигурен съм, че разбираш това, но Джорджина изглежда не може да приеме фактите. Ще се занимая с нея, но това ще отнеме време и дори може да се наложи да си намеря нов адвокат. Това съвсем не е нещо обикновено, а е толкова жизнено важно за тази страна, че ние, като отделни индивиди, трябва да използваме всички възможности и да правим саможертви. Проклятие, дори да нарушим закона и да поемем риска да влезем в затвора, ако се наложи. С мен ли си, Алекс?

— Струва ми се, че съм дори малко по-напред от теб. — Алекс се изправи на крака. — Ти май ми казваш, че трябва да се изпаря оттук и да се скрия някъде, да изчезна.

— А ще го направиш ли? Джорджина е права в едно: ако те хванат, укриването ще утежни положението ти.

— Знам. Но… — Алекс усещаше, че е по-добре да направи нещо, каквото и да е, действено и положително, отколкото кротко да се остави да го отведат в затвора, с колкото и добри адвокати да разполага. — Ще изчезна. Ако има някаква надежда така да се оправи цялата тази каша.

С въздишка, която издаваше силно облекчение, чичо му стана и го хвана за ръката.

— Добро момче. Ще ти помогна. Сега и двамата адски бързо трябва да се уговорим за някои работи. И да свършим светкавично. Днес в къщата и около нея работят дванайсетина души и колкото по-малко те видят тук, толкова по-добре.

Излязла от кабинета и направила пет крачки по коридора, Джорджина спря и се обърна. Момичето също спря количката си и срещна погледа й.

— Карълайн, баща ти разкри важни тайни, с които може би ще трябва да се занимавам. Никога не е говорил толкова прямо. Откога си тук с него? — Джорджина не бе информирана много добре за историята на момичето. Знаеше коя е била майката на Карълайн, но никакви други подробности.

— Вече от три години. След злополуката. — Това бе думата, която Карълайн използваше обикновено, за да опише какво й се бе случило в Ню Йорк.

— Разбирам. Добре. Както знаеш, аз съм свързана с него само от около половината от това време. Но го харесвам много и се надявам, че няма да си навлече сериозни неприятности.

— Имаш предвид това с Алекс — каза Карълайн. Сините й очи гледаха притеснено. — Е, ако стане така, предполагам пак ще съм убедена, че знае какво прави. Ти си добър адвокат и изобщо, сигурна съм, но…

— Разбирам. И аз понякога се питам колко съм добра.

Количката тръгна напред съвсем бавно, сякаш Карълайн искаше да я придружат.

— Още не си виждала кабинета ми, нали, Джорджина?

Джорджина я последва. Минаха покрай двама мъже в работни дрехи — Алби Пиърсън и някакъв временен служител, когото не познаваше — които се движеха в обратната посока по коридора. Двамата мъже разпалено говореха за новата аварийна система. Те отвърнаха на кимването на Джорджина, усмихнаха се с блеснали очи и продължиха бързо по-нататък, без да прекъсват разговора си.

— Не, не съм го виждала, Карълайн. Но бих искала.

Карълайн я поведе към едно по-ново крило на къщата, където Джорджина не бе идвала от няколко месеца. Оттогава то се бе променило много. Карълайн бе казала „кабинет“, но за адвокатката тази дума означаваше нещо различно от това, което сега видя тук. Бяха по-скоро работни стаи, с широки маси, отрупани с инструменти и различни части.

Момичето спря количката си в една от новите стаи.

— Украсяването все още не е изцяло завършено — промърмори то, като че ли без нужда. Началото беше поставено — тук-там бяха поставени растения. На масата пред Карълайн имаше метални и пластмасови ребра и пръчки, все още отделени, но навяващи идеята за модел на скелет в естествен ръст, подобен на нещо, което би се продавало в магазина за сувенири на някой музей.

Всъщност, Джорджина можеше да направи и по-сполучливо предположение за какво служеха всички тези части, но точно сега Карълайн изглежда копнееше да й покаже нещо друго. Беше спряла количката си пред една тясна маса, върху която бе струпан внушителен асортимент от електронни съоръжения. Имаше няколко екрана, подобни на телевизионните, единият от които бе плосък като картина и висеше на съседната стена. Джорджина си спомни, че бе чула веднъж Боб да нарича подобно съоръжение течнокристален дисплей. Беше тъмен и в момента не работеше.