Фред Саберхаген - Октагон

Раздразнен, но не и развълнуван, Боб поклати глава.

— Не, Хенри. Моята половина не е използвана. А твоята е.

— Това е невъзможно. Казвам ти, Боб, по начина, по който ги планирахме, нещата не са съществували никога. През 1964-а ми дойде друга идея. Но не исках отново да споря с теб за всичко това. Тъй че… моята половина от кода осигурява достъп само до глуха улица. Гигантска, сложна улица, но нищо повече. Така че сега, ако някой с огромни усилия научи каква е моята кодова фраза, е, той просто ще си загуби времето.

— Не, Хенри. — Боб все още запазваше търпение, сякаш имаше работа с дете. — Истината е, че в момента ме лъжеш.

— Истината е, че сме обсъждали всичко много сериозно. — Тънкият глас заекваше. — Но както току-що ти казах, по-късно размислих.

— Добре, Хенри. Нека е по твоему. Както кажеш. В такъв случай можеш да ми съобщиш твоята кодова фраза.

Мълчание.

— По телефона?

— Хенри, ти, стари мошенико! Току-що ми каза, че е напълно безполезна. Тогава защо да не ми я съобщиш по телефона?

От връзката с Лос Аламос се чуваше само тихо пращене.

— Не ставаш за лъжец, Хенри, винаги си бил такъв. Не си ти авторът на тази интрига и се надявам да не се замесиш в нея, ако все още е възможно. А сега, ако искаш, можеш да ми кажеш някоя фалшива фраза и ще ми бъде необходимо съвсем малко време, за да я проверя и да открия, че изобщо не води до никъде, дори до някаква глуха улица — тъй че спести усилията и на двама ни. Знам, че истинската фраза съществува, и съм съвсем наясно, че няма да ми я кажеш по телефона. Прозрачен си ми, но не си глупав. И, Хенри, каква е тази история със „Старуеб“?

Когато Хенри най-после отговори, той звучеше така, сякаш не откриваше връзката, почти като самия Боб по-рано.

— „Старуеб“ ли?

— Да. Какво, според теб, трябва да означава фактът, че с внука ти участвам в една и съща игра? Че хората, които са в играта, ги убиват или нападат в истинския живот? И изобщо, какво крои Айк Джейкъби? — Джорджина забеляза, че сега Боб изглежда възприемаше тази идея много по-сериозно, отколкото, когато разговаряше с Алекс. Като наблюдаваше лицето му, тя не можеше да определи колко е сериозен в действителност.

— Боб. — Далечният глас вече не бе просто напрегнат — сега в него имаше нещо ново, нещо, което Джорджина не можеше със сигурност да определи нито като страх, нито като гняв или печал, но то определено не бе на добро. — Боб, смятам, че се налага да се видим очи в очи.

Боб огледа жените край него, а веждите му се вдигнаха в знак за изненада.

— Добре, по принцип съм съгласен. — После сухо добави: — Но точно сега условията не ми позволяват да пътувам.

Той се страхува, помисли си Джорджина, удивена отново. Робърт Грегъри се страхува да напусне крепостта си. Затова напоследък изобщо не искаше да пътува никъде…

— Аз ще дойда при теб — отзова се Хенри. Изглежда той никак не се страхуваше, а сякаш веднага бе погълнат от подробностите. — Предполагам, ще мога да взема самолет от Албъкърк… навярно утре…

Боб се наведе напред към микрофона. Ръцете му бяха стиснали облегалката на количката на дъщеря му.

— Какво ще кажеш за това, Хенри? Имам самолет, който в момента е на летището в Далас. Мога да го пратя да те вземе довечера. Не, нека да е по някое време следобед.

— Добре. Ще дойда. Ще бъда готов.

— До довечера тогава. — Той мина зад количката на дъщеря си и направи леко движение с един пръст, все едно си прерязваше гърлото. Миг по-късно връзката бе прекъсната. Той погледна към жените с безмълвно въодушевление. — Смятам, че ще го направи. Смятам, че ще дойде да разговаря с мен.

Джорджина си погледна часовника. Времето напредваше.

— Опасявам се, че ще трябва да уредим Алекс да се предаде още преди да настъпи вечерта. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Гласът на Боб прозвуча провлечено.

— Не мисля, че се налага да правим такова нещо, Джорджи.

Тя го погледна и усети, че й прималява.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Джорджина, но знаеше отговора, още преди да зададе въпроса.

Лицето на Боб изразяваше мрачна решителност.

— Ако си мислиш, че понастоящем Алекс е в моя дом или на моя територия, нямам нищо против да го потърсиш. В този момент не бих могъл да кажа къде е, дори и да исках.

Оставен да стои сам няколко минути на сухата кафява земя край високопланинската писта на Лос Аламос, докато пилотът, представил се като Скоти, регистрираше полета си, Хенри Брамагуптра откри, че има да мисли за много неща.