Фред Саберхаген - Октагон

После, с багажа в ръка, последва мъжа по рампата към мястото, където ги очакваше реактивният самолет — на яркото слънце, магнезиевата повърхност хвърляше сребристи отблясъци.

Беше изминало много време, откакто Брамагуптра бе пътувал с частен самолет, и сега перспективата за това неизбежно му навя спомени. Дали наистина бе пътувал заедно с Боб Грегъри при последния си подобен полет? Наистина ли и онзи път самолетът беше на Боб? Брамагуптра действително не можеше да си спомни. Имаше периоди, през които бяха прекарвали заедно много време. Бяха близки приятели. Наистина ли бе съвсем безнадеждно, дори и сега, да мечтае, че може би някой ден отново…?

Докато се качваше в самолета, мислите му блуждаеха другаде. Всички тези празни седалки наоколо, отбеляза той механично, би трябвало да пътува с половин дузина други пътници… Но, разбира се, ако мисията му успееше, нямаше да е напразен разход на енергия. Всъщност, щеше да бъде една от най-добрите инвестиции на енергия, които могат да се направят.

— Нямате ли ръчна чанта, господине?

— Не, само куфар. — Брамагуптра се запита дали Скоти някога е возил друг пътник, който да не играе ролята на свръхангажиран директор. Директор 5 5 На английски — executive. — Бел.прев. произхожда от латински думи, означаващи „изпълнявам“. Едно от английските значения на думата бе „да извърша нещо“. А директорът е човек, който нарежда на други хора да вършат разни неща — този факт отдавна озадачаваше Брамагуптра.

Въпросът е, помисли си той, кои или какви са всички онези мъже с ръчни чанти? Особено мъжете, които се возят точно в този самолет?

Брамагуптра се усмихна сам на себе си. Когато отново се върнеше у дома, щеше да сподели размислите си за ръчната чанта с Ханк. Ханк бе изключително умен, понякога това почти го плашеше, и може би не беше прекалено малък, за да оцени идеята… Хапчетата ми, спомни си той внезапно. Взех ли всичките си хапчета? Не можеше да си спомни точно дали ги бе сложил в куфара или не — мислите му бяха насочени към други неща… Докторът беше казал, че е лошо, като престане да пие таблетките за хипертония, това можело да предизвика опасен страничен ефект… Прозорецът от неговата страна имаше нужда от измиване… Внезапно се запита дали няма да му прилошее от самолета…

Я престани, каза си рязко той, точно когато самолетът започна да се придвижва към стартовата позиция. Започваш да се държиш старчески и да се паникьосваш. Може никога да не си бил авантюрист, но едно време в теб имаше поне малко смелост. Не се страхуваше, че ще те арестуват в стаята с повиквателните, та сега ли? Знаеш отлично, че Боб Грегъри не иска да ти причини лично нищо лошо. Това е Боб, помниш ли Боб? А поканата бе отправена лично от Боб. Който и да е с него, когато пристигнеш там, които и да се окажат настоящите му приятели, той ще се погрижи да се върнеш у дома невредим.

Тези притеснения са детински. С един хубав разговор всичко ще се оправи.

Проблемът бе, че беше изминало време, твърде много време, почти незабележимо, както сега изглеждаше на Брамагуптра. Разговорът, който щяха да проведат днес, трябваше да бъде проведен преди много години. Някаква инерция, някакъв страх (поне от негова страна), спокойният живот сред много хора бяха довели до това отлагане.

Вече бяха двама старци и ако единият от тях умреше, което лесно можеше да се случи във всеки момент, създаденият от тях проблем щеше да се стовари върху плещите на другия. Брамагуптра, разбира се, се бе погрижил неговата половина от кода да бъде предадена, заедно с пояснително писмо, ако му се случеше нещо внезапно, и трябваше да предполага, че Боб е направил същото. Но от тези мисли последваха едновременно две силни тревоги: първо, кого бе избрал Боб за свой наследник? И второ, дали самият той, Хенри, имаше наистина някакво право да стоварва такова бреме върху Джен? Беше ли тя и можеше ли да бъде подготвена? Как някой би могъл да бъде подготвен за това, преди то да му е било предадено?

Той от години правеше мъгляви намеци пред Джен и тя знаеше, че след смъртта му ще наследи някаква изключителна отговорност. Но…

Но ако не Джен, тогава кой?

Може би, помисли си Брамагуптра, докато самолетът се насочваше към стартовата позиция, би трябвало в края на краищата просто да оставя тайната да умре заедно с мен. Но по този начин някой ден други щяха да се сблъскат с ужасна бъркотия. Ако наистина смяташе, че бе по-добре тайната за кода да умре с него, трябваше да се самоубие преди време и да не оставя на Джен никакви писма. В живота му имаше един-два дни, през които тази мисъл го бе занимавала сериозно.