Фред Саберхаген - Октагон

Ханк все още не бе плакал за дядо си. В известен смисъл му се искаше да си поплаче, но усещаше, че няма да може. Нещастието изглеждаше твърде сериозно, твърде важно за сълзи.

На няколко пъти отвори вратата, за да пусне вътре една или друга съседка, току-що чула новината и наминала да изкаже съболезнованията и помощта си. Всяка от дошлите жени направи по някаква забележка в смисъл колко пораснал е вече Ханк.

Е, точно в момента изобщо не искаше да е пораснал. Днес би се чувствал по-добре, ако си останеше просто дете. И все пак, не можеше да избяга от факта, че денят не бе подходящ за никакви детинщини.

Минавайки през кухнята за пореден път, той остана с впечатлението, че майка му е обкръжена от ужасно много съчувстващи жени и се оттегли незабелязан в собствената си стая. Там постоя до работната маса, като си играеше равнодушно с ключовете на това-онова. Когато погледна през отворената врата на спалнята си, видя през отворената врата на стаята на дядо си как старият му, огромен пуловер просто си виси на закачалката, както обикновено. Ханк почти се уплаши от факта, че един неодушевен предмет дръзва да се държи по този начин, когато притежателят му — тялото, придало му своята форма — бе мъртъв. Пръстите на дядо му, поставили го на закачалката, бяха мъртви, но той пак си висеше там, сякаш го очакваше да се върне…

Мъката го заля с невероятна сила. Но все пак Ханк не заплака или поне се опита да се пребори със сълзите си.

Той се извърна от вратата. На поставената в рамка рисунка върху стената на собствената му стая замъкът на Ланселот също не бе променен. Но така и трябваше да бъде, макар че картината му припомни всички истории, които дядо му обичаше да му разказва. За един крал, който се борел за справедливост и милост за всички хора, за смелите рицари, които дошли да го подкрепят. В онзи свят смъртта бе поносима и дори можеше да се очаква…

Работната маса привлече вниманието на Ханк. Той погледна нещата върху нея, завъртя едно-друго, свърза тук-там някои кабели и включи инсталацията. Под ръководството на пръстите му върху стария телевизионен екран се появи груба електронна схема на империята, управлявана от ОКТАГОН. Но отначало дори „Старуеб“ не му помогна особено. Линиите и кръгчетата бяха само знаци, места, осветявани на екрана под въздействието на химически вещества, трепкащи светлинки на електрони. Днес за него представляваше усилие дори само да започне да проявява интерес към играта.

Но, след като направи това усилие, играта вече бе готова и го очакваше, както винаги, за да го погълне.

Днес нямаше да може да помоли за помощ. Но когато вълшебниците не бяха на разположение, кралят-герой защитаваше кралството или империята, доколкото бе според силите му, без тяхната помощ. Ханк си припомни стратегията и се опита да предвиди, доколкото бе според силите му, какво възнамерява да прави на следващия ход ТЕЛЕЦ, а също и АРХАНГЕЛ, ДЕВА и АГРАВАН… да, АГРАВАН.

Подбирайки думите си с невероятна предпазливост, дядо му беше споменал за неприятностите, които си бил навлякъл неотдавнашният им гост, като се бил замесил в нещо в хотела си в Албъкърк. Щом се вникнеше в истинското значение на думите, не бе трудно да се разбере, че дядо му наистина бе смятал Алекс за невинен, поне за такова нещо, като убийството. По-късно Ханк сам бе слушал няколко новинарски емисии и бе чул, че албъкъркската полиция все още издирва Алекс Бароу за разпит и че не може да попадне на следите му. Ханк бе харесал Алекс и бе готов да повярва на дядо си, че издирването и обвинението са само някаква ужасна грешка. А може би дори заговор.

Сега Ханк се радваше, че онази вечер бе обявил АГРАВАН/Алекс за свой съюзник в играта. Попаднал в неприятност в реалния свят, Алекс очевидно нямаше да има време да се занимава със „Старуеб“ или да праща ходовете си. Но Ханк щеше да се чувства ужасно, ако продължеше да го напада, макар и само на игра. Отсега нататък ОКТАГОН/Ханк щеше да смята за свой дълг да защитава АГРАВАН/Алекс до последната планета и до последния кораб…

Ханк придърпа един стол до работната маса и седна да поработи малко върху играта, да реши, доколкото му бе по силите без чужда помощ, какъв трябва да бъде следващият ход на ОКТАГОН. Навярно щеше да има възможност да помоли за помощ по-късно, преди да изпрати хода си. Някой път, когато майка му не си е у дома…

Най-накрая Ханк излезе от стаята си, навън се бе стъмнило и лампите бяха запалени. Гласовете от кухнята се бяха променили, забеляза той. Когато погледна отново в кухнята, там имаше само двама души. От едната страна на масата беше майка му. Срещу нея, с полупразна чаша кафе пред себе си, седеше някакъв румен, пълен мъж в строг костюм, който изглеждаше донякъде познат, но когото Ханк не можа да си спомни веднага. По средата на масата бе поставена някаква непозната за него китайска чиния с какаов сладкиш — неизвестно откъде, но очевидно домашен, — покрит с пластмасов капак.