Фред Саберхаген - Октагон

— На кого ще се обаждаш, мамо?

— Мислех да се обадя на Еди — отвърна тя отнесено. Но не помръдна.

— По това време сигурно е на работа. — Обикновено Ханк обичаше Еди да е у тях, да работи нещо заедно с него. Но понякога не бе толкова сигурен.

— Знам — кимна майка му. И отново остана да седи неподвижно.

Миг по-късно, телефонът иззвъня. Тя въздъхна и вдигна слушалката.

— А, Ед. Току-що спорех със себе си дали трябва да ти се обадя. — Джен направи пауза. — Да. Да, татко беше, в това няма съмнение. Току-що се върнах от идентифицирането му. И, о-о…

Тя отново избухна в сълзи. Ханк усети, че очите му са раздразнени и напрегнати. Искаше му се да може да се присъедини към нея, когато потупа майка си по гърба и се опита да я утеши. Но знаеше, че няма да е така лесно да успокои сам себе си.

— Може би можеш да направиш нещо — каза майка му в слушалката, когато отново възвърна самообладанието си. — Не знам. — Тя погледна към плика, който все още беше в ръката й и го потри с пръсти, сякаш четеше брайлово писмо. — Не знам — повтори. — Не. Когато се върнеш от работа ще има достатъчно време. Сигурна съм, да. Благодаря ти, Ед.

Щом разговорът свърши, майката на Ханк затвори телефона и просто остана да седи загледана в него, както се стори на момчето, в продължение на много време.

— О, миличък — възкликна най-накрая тя. — Иска ми се да беше голям мъж.

Алекс бе чел и слушал легендите за чикагските гангстери. Но в това слънчево утро, по обградените със зеленина улици в северната част на града, близо до езерото, докато седеше в заетата от чичо Боб кола и гледаше как колежанчетата се разхождат наоколо, убийствата му се струваха толкова далечни и невъзможни, колкото и местата за паркиране.

Боже Господи, разхождащите се наоколо студенти изглеждаха толкова млади. Трябва да остаряваше самият той.

В края на краищата, убийствата тук явно бяха възможни, защото най-после успя да си докаже, че е възможно да паркира. На четвъртата или петата обиколка на района намери едно свободно място върху тротоара със знака на университета „Св. Томас Мор“ и на третия опит вкара там своя „Гран При“.

Най-после паркирал — щеше да вземе такси от хотела, ако знаеше колко е трудно, — Алекс изключи двигателя и се отпусна в седалката да си почине за малко. Но в момента, в който затвори очи, възникна опасност почивката да прерасне в дрямка.

Отново отвори очи. Ала залятата със слънце улица, с нейните къщи и чисти жилищни блокове, бе съблазнително спокойна, а той бе уморен. Гледката дори напомняше на филми за университетски градчета и той предположи, че университетските градчета в реалния свят навярно изглеждат почти по същия начин. Тук имаше само една особеност — в далечината, между някакви сиви сгради с готически вид, бял, пухкав облак сякаш балансираше на въже, което трябва да беше хоризонтът на езерото.

Умората, която сега чувстваше Алекс, бе съвсем различна от пълното изтощение при завръщането му в Атланта след онова последно диво препускане от Ню Мексико. Но той дори не бе имал време да се възстанови напълно, преди отново да се впусне в бягство по дългия път към Чикаго. Миналата нощ беше спал добре или поне дълбоко в чикагския си хотел. Но умората се бе насъбрала и той я усещаше. Сега имаше нужда от минутка отдих, преди да излезе от колата, трябваше да премисли отново нещата, преди да разговаря с когото и да било за нещо важно.

Как беше започнало бягството към Чикаго? Кратко пътуване във вътрешността на един робот от кабинета до гаража на чичо Боб. Защо ли чичо му бе направил най-малкото един от онези пирамидални слуги-пазачи с достатъчно вътрешно пространство, за да побере пътник, с удобна седалка и добро проветрение — точно в този момент Алекс не желаеше да губи време, за да обмисля вероятните причини, а и не беше сигурен, че истинската причина би му харесала, ако изобщо я научеше. В крайна сметка, това бе направило пътуването му до гаража удобно и незабелязано.

Щом стигнаха, чичо Боб отвори един панел в конусовидното туловище на робота и даде знак с ръка на племенника си да излезе. Бяха съвсем сами в големия гараж. После чичо му тикна в ръцете на Алекс голям плик от амбалажна хартия, като първо го отвори, за да може той да види какво има в него.

— Петнайсет хиляди долара, Алекс, в брой. Най-вече по петдесетачки. Харчи, колкото ти трябват, за да се криеш известно време, докато не измисля начин да овладея положението. А сега повтори твоя телефонен код още веднъж.