Фред Саберхаген - Октагон

През последните десет минути, останали сами след излизането на жените, те си бяха измислили нещо като код.

— Добре — каза Алекс. — Ако се престоря, че съм сбъркал номера, значи се обаждам просто да ти съобщя, че съм добре. Колкото по-ядосан изглеждаш, когато чуеш гласа ми, толкова по-малко мислиш, че следят къщата. Ако ме попиташ кой номер търся, значи трябва скоро да дойда някъде наблизо в Атланта и да ти се обадя. Ако попитам за някакво женско име, това ще означава, че там, където съм, имам сериозни неприятности. Че имам нужда от помощ и в момента ще решим дали да разговаряме открито веднага.

Към кода имаше и още нещо. Седнал със спуснати клепачи в колата си в Чикаго, Алекс си помисли, че споменът все още е съвсем свеж в ума му.

— Струва ми се, че притежаваш истински неподозиран талант за подобни неща — забеляза сухо чичо му, като в същото време отвори вратата на новия „Гран При“ — той, разбира се, далеч не беше най-скъпият от четирите или петте автомобила в гаража. Сред тях бе и осиротялата кола, която Алекс беше наел и с която бе пристигнал от Албъкърк.

Чичо Боб удари с ръка по покрива на понтиака, чиято врата държеше.

— Нали виждаш, тази кола е с тексаски номер. Това ще ни помогне да объркаме малко нещата. Не е толкова подозрително, ако си тръгнал за Тексас.

Алекс имаше своя идея за объркването и неговата стойност, а също и за мястото, към което трябваше да се отправи — идея, която още не бе обсъждал с чичо Боб.

— Един момент — каза на чичо си той. После бързо се приближи до осиротялата, наета в Албъкърк кола, отвори вратата й и бръкна в жабката. Върна се при понтиака с няколко листа хартия. — „Старуеб“. Искам да се запозная малко повече с играта.

Чичо Боб се поколеба, но за кратко.

— Добре. Не съм убеден, че тя наистина е ключ за каквото и да било. Не разбирам как или защо. Но ще имаш нужда да се занимаваш с нещо в хотелските стаи.

Когато Алекс влезе в колата и се приготви за път, чичо му се наведе към прозореца с още един съвет.

— Резервоарът е пълен, струва ми се… Алекс, каквото и да правиш, не отивай при родителите си, дори не им телефонирай.

— Знам това отлично.

— Съжалявам. Разбира се, че знаеш. Аз ще им се обадя и ще им обясня положението, доколкото е по силите ми. Би било странно, ако не го направех, след като съм по-малко или повече официално информиран, че полицията те търси.

— Благодаря. Какво ще кажеш на старците? — Не че Алекс изобщо искаше да мисли за този опит за обяснение.

— Остави това на мен. Ще ги успокоя, колкото мога. Ти само се съсредоточи и се опитай да запомниш кода.

Чичо Боб се изправи, махна му и натисна някакво копче, за да отвори вратата на гаража.

Дори и по онова време из имението да е имало някакви хора, които да са станали свидетели на заминаването му, Алекс не ги видя. Мислеше си, че е останал незабелязан, с изключение на един робот в храстите до изхода, който насочи обектива си към него. А големите порти се отвориха гладко и равномерно, още докато наближаваше към тях.

С почти готов план в главата си, той без колебание се насочи право на север от Атланта. През първата нощ спря в някакъв мотел до Мамът Кейв 6 6 „Пещерата на мамутите“ (англ.). — Бел.прев. , Кентъки, където разпръсна върху масата и леглото свързаните със „Старуеб“ материали, а после седна, за да отдели на играта няколко часа съсредоточено внимание — нещо, което никога по-рано не бе правил. В малките часове на следващата сутрин, когато трябваше да се откаже от по-нататъшни усилия и да се предаде на съня, той бе научил съвсем малко повече факти, отколкото знаеше преди това. Но не бе открил и нищо, опровергаващо невероятната теория, която бе започнала да се оформя от само себе си.

Теорията се състоеше в това, че онези, които се противопоставят на ОКТАГОН в играта, имат неприятности и в реалния свят. Изглеждаше безсмислена, но наличните факти я подкрепяха. АГРАВАН и ЛУЦИФЕР бяха два типични примера. Някакъв трети играч, също противник на ОКТАГОН, бе убит в Аризона, вероятно от крадци, според това, което си спомняше Алекс от разговора с Айк Джейкъби. Не знаеше какво е било кодовото име на жертвата. Беше разбрал, че във всяка отделна игра могат да участват петнайсетина човека и че е възможно в продължение на цялата игра да не научи имената на всички свои противници, ако владенията им в „Старуеб“ са далеч от неговите.

Алекс вече изобщо не се съмняваше, че играта е свързана по някакъв начин със сериозните му проблеми. Ала това, че противопоставянето на ОКТАГОН в играта означаваше въвличане в неприятности в реалния свят, бе много по-несигурна теория. Алекс си помисли, че един друг играч, АРХАНГЕЛ, който живееше в Чикаго, сигурно би могъл да се използва като проверка за истинността й. Територията на АРХАНГЕЛ граничеше с тази на ОКТАГОН.