Фред Саберхаген - Октагон

Ед се затича на зиг-заг пред фургона, устремил се към слабата закрила, която можеше да му предложи тънката ограда. Обувките му вдигаха прах по пътната настилка. Лицето му изглеждаше подивяло. От насочения му към преследващия го фургон пистолет се разнесе изстрел.

Джен подкара колата напред, решена да се намеси по някакъв начин.

Фургонът блъсна Ед. Тя видя как тялото му се обръща във въздуха.

Алекс видя, че е едва обед. Беше изминал само около час, откакто детективите го бяха арестували в хотелската му стая.

А всъщност, беше ли изобщо арестуван официално?

— Проклетата компютърна система — измърмори чикагският детектив, докато вкарваше необозначената като полицейска кола в зона, забранена за паркиране, точно пред хотела на Алекс. Бяха го откарали в полицейското управление преди по-малко от час и сега го връщаха обратно. Доста методична лудост — сякаш връщаха филма назад.

— Е — продължи детективът, — и вие сигурно сте се сблъсквал с такива неща. Предполагам, знаете как е. В разпечатката отпреди няколко дена се съобщаваше, че колата ви е открадната и че сте виновен за убийство номер едно на запад. Момчето ми, нали разбирате, че отначало се налагаше да постъпим така? Даде ли му онзи лист, Чарли?

— Да — отвърна Чарли, като отвори вратата и излезе.

Алекс държеше сгънатия лист в ръка. Съобщение за него, бяха казали в управлението, когато го освобождаваха. Всъщност, още не го бе прегледал както трябва. Някаква компютърна разпечатка.

— Разбирам — каза Алекс на шофьора. Искаше му се действително да разбира. Полицаят изглежда очакваше от него съчувствие. — Да, понякога компютрите са голяма беля. — Изпита лудо желание да разпита детективите за „Страуеб“. Но не каза нищо и излезе от колата.

— Къде искате да оставим понтиака? — попита детективът, който беше излязъл пръв. Едно от по-незначителните странни неща през последния час бе, че вече не се обръщаха към него с малкото му име, както по време на арестуването му. Не го величаеха и с „господин Бароу“ — сякаш не бяха съвсем наясно как да го наричат сега. В същото време, тонът им звучеше приятелски. Голямата промяна в отношението към него — първо като към осъден, а после като към приятел — бе станала, когато го идентифицираха с обхващащата цялата страна компютърна система. Тогава и му предадоха полученото за него съобщение.

— Просто я оставете тук, до хотела — предложи Алекс, като имаше предвид колата. Бяха конфискували понтиака или там, каквато бе правилната дума за това, което се правеше с откраднатите коли. Но сега и тази лента беше върната назад. А никой не му бе казал на прост английски език точно защо. Изглежда смятаха, че той знаеше.

Какво ли би си помислил отец Фред за тази игра от философска гледна точка? Алекс не възнамеряваше да го пита.

Минута по-късно, за свое огромно удивление, Алекс стоеше сам и свободен пред хотела. Ескортът му си бе заминал, прибирайки със себе си някакъв трети униформен човек, който току-що бе докарал понтиака в забранената за паркиране зона и си бе тръгнал с бързо кимване, но без да му каже и дума, докато му връщаше ключовете.

Застанал на тротоара, Алекс разгъна листа, който държеше в ръка. Съобщението, подобно на телетипна разпечатка, не бе особено дълго. То гласеше:

АГРАВАН/АЛЕКС БАРОУ, с/о ПУ ЧИКАГО УЧАСТИЕТО ВИ НЕОТЛОЖНО В КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА ИГРИТЕ ЛОС АНДЖЕЛИС ХОТЕЛ „ГУАМС“ 28–30 АПРИЛ. „СТАРУЕБ“ Х-430 КРАЯТ БЛИЗЪК.

Х-430 бе номерът на неговата игра в „Старуеб“. В съобщението не изглеждаше да има някаква заплаха.

Алекс сгъна отново листа и го прибра в джоба си. Извади върнатите му ключове и погледна във взетата назаем кола. Парите, които бе скрил на дъното на торбичката за отпадъци, бяха все още там, до последния долар.

Без да се страхува, че могат да го глобят за неправилно паркиране, поне не днес, той пак заключи колата и я остави, където си беше. После влезе в хотела и се запъти към стаята си на втория етаж. Мъжът на рецепцията погледна към него, когато го подминаваше, но не каза нищо.

Тази сутрин, преди да излезе, за да се прави на частен детектив в университета, Алекс се бе постарал да запомни грижливо разположението на някои от вещите в стаята. А сега те изглеждаха леко разместени. Значи, стаята е била претърсвана, несъмнено от полицията, което съвсем не беше за учудване. Но всички нари, които беше оставил там — някои в кошчето за отпадъци, други зад картината на стената — бяха на мястото си. Малкото му други вещи бяха разхвърляни, но и те все пак не липсваха.