Фред Саберхаген - Октагон

Ханк проследи през прозореца на дневната как майка му заминава с колата. После се обърна с уморена въздишка и хвърли замислен поглед към коридора. Откри, че в края на краищата не му се иска чак толкова да влиза в кабинета на дядо си. Изпитваше нежелание да види всички онези неща, онези неодушевени, предателски търпеливи книги и листове, онези моливи, химикалки и черни дъски. Личните вещи на дядо му, които привидно го успокояваха, че старецът ще се върне всеки момент. Но чувството на нежелание не беше толкова силно, колкото предния ден — след миг Ханк го превъзмогна и тръгна по коридора.

В кабинета още не се бе променило почти нищо. На сутринта след смъртта на дядо му бяха дошли двама мъже от лабораториите и като се извиняваха непрекъснато, бяха прегледали документите. Явно някакви правила за сигурност очевидно изискваха това, макар че, както Ханк бе чул да казват мъжете на майка му, от известно време д-р Брамагуптра не се бил занимавал с нищо по-секретно от слънчевата енергия.

Когато Ханк влезе в тихия кабинет, очите му незабавно се насочиха към модема. Беше плосък, тъмен апарат, който приличаше на скулптура. Стоеше там, където винаги го държеше дядо му. Към него бе свързан телефон, поставен на малка масичка до разхвърляното бюро. Ханк предполагаше, че модемът принадлежи на лабораториите и по всяко време могат да пратят някой да го прибере. Ако смяташе да извлича от него някаква полза, това трябваше да стане скоро.

Той заобиколи бюрото и взе модема. Беше малък апарат и се пренасяше лесно. На горната му повърхност имаше два кръгли отвора с размер и форма, аналогични на предавателя и приемателя на стандартна телефонна слушалка. Ханк си спомняше, че е чувал дядо му да казва на някого, че модемът е от експериментален тип, с фантастично висока скорост на предаване, макар да не приличаше на нещо повече от стандартно аудиоустройство, каквито бяха повечето модеми. Първия път, когато Ханк го беше използвал за свои цели, преди няколко месеца, трябваше да събира смелост. Сега вече за него бе обикновена и почти несъзнателна операция да прокара ръка по електрическия кабел и да го изключи от контакта на стената, а после да издърпа и телефонния кабел от жака му.

С модема в едната ръка и телефона в другата, Ханк бързо излезе от кабинета и се насочи към собствената си стая. Беше много по-лесно по този начин, отколкото да мести обемистата си, неудобна и наполовина сглобена при домашни условия компютърна система от своята стая до кабинета и обратно. Ханк се бе замислял понякога за някакви дълги, свързващи кабели. Щеше да е забавно — с дължината на кабелите несъмнено биха възникнали предизвикателни проблеми. Но те със сигурност щяха да привлекат вниманието. Поне Еди щеше да се поинтересува какво свързва Ханк с тях. Дядо му щеше да разбере за какво се използва модемът му и момчето бе 99% сигурно, че това би бил краят на употребата му за играта.

Докато оставяше телефона и модема на работната си маса, той усети тръпка на нещо като чувство за вина. Когато дядо му беше жив, това тайно заемане никога не го бе безпокоило. То нямаше да причини никакви щети и нямаше да струва никому нищо, доколкото Ханк можеше да разбере. Както бе научил, слушайки дядо си и другите, когато никой не използваше гигантските компютри в лабораториите, те просто си седяха там и така или иначе изяждаха скромната си порция електричество. Наистина е разхищение да не ги използваш, беше решил Ханк, ако имаш проблем, който си струва за капацитета им и ако не лишаваш някой друг от тази възможност. Ханк разбираше, че системата за едновременното им използване автоматично би се погрижила за последното възражение, освен може би в редките случаи, когато нещата в лабораториите са особено спешни. Не мислеше, че е вероятно това да се случва много често.

Освен това, хората от лабораториите вероятно щяха да дойдат всеки момент, може би утре, и да приберат модема. Ако Ханк изобщо имаше възможност да го използва отново, днес вероятно бе последният му шанс. А и усещането при използването му не бе нещо, от което искаше да се откаже.

Ханк пропълзя зад работната си маса и включи телефона в жака на стената — част от общото модернизиране на телефонната система в къщата, осъществено преди около пет години, когато дядо му бе донесъл модема за първи път. Като изпълзя иззад масата, той се запита дали с майка му няма да се преместят. Харесваше му в Лос Аламос и бе решил, че наистина не би искал да живее никъде другаде. Не в голям град като Албъкърк, не и в някое ранчо, подобно на онова, което притежаваха, докато бяха живи, другите му дядо и баба. Освен, ако някой ден можеше да си позволи своя собствена къща някъде в провинцията, направена точно, както искаше той, със своя собствена работилница и лаборатория. Имаше подобни идеи. Но това със сигурност би струвало много пари.