Фред Саберхаген - Октагон

Алекс още не се бе наредил на опашката, когато мерна Айк Джейкъби. Облечен по-добре, отколкото в офиса на компанията, Айк се виждаше през вратата на голяма зала за срещи, в която очевидно се подготвяше изложба за конференцията. Шефът на „Берсерки“ беше застанал във временен павилион, със завеси от трите страни. Стоеше надвесен над една маса и се занимаваше с електронно оборудване. Дванайсетина други участници, край различни павилиони и маси в голямото помещение, бяха заети с подобна дейност.

Айк бе погълнат от заниманието си и не показа да е забелязал Алекс, който го наблюдаваше от около осемнайсет метра. Алекс се нареди на опашката и след няколко минути стана официален делегат на конференцията, което му струва десет долара. Това, че се подписа под собственото си име, предизвика у него нещо подобно на опиянение. Албъкъркската полиция може би все още го издирваше, но тук не беше Албъкърк и, поне за момента, ОКТАГОН бе на негова страна.

Когато получи табелката с името си, той я закачи на новата си риза — беше отделил малко време за пазар, преди да се качи на самолета в Чикаго. После се върна на хотелската регистрация. Сега фоайето беше малко по-оживено, отколкото когато мина през него първия път. Имаше много табелки с имена, хората носеха под мишница книги и кутии — странни, приготвени у дома материали за различни игри.

Все пак, имаше свободна стая. Алекс я ангажира, а после със смесени чувства загледа как служителят вкарва името му в хотелската компютърна система.

Той се качи до стаята, за да си остави багажа. После отново слезе във фоайето и се насочи към залата за събрания, където бе видял да работи Айк. Откакто напусна Чикаго, Алекс се опитваше да си изработи някакъв ясен план за действие, но още не бе успял. Щеше да дойде тук, да види какво става, да действа, когато му се стореше, че има възможност за това.

Никой от хората, заети с подреждането на масите и витрините, не изглеждаше да е напреднал особено. Айк можеше да бъде извинен, защото го бяха отвлекли от работата му. Пред масата му бе застанала и разговаряше с него висока млада жена, в джинси и широка мъжка риза. На ръст беше почти колкото Алекс и имаше силно тяло на спортист. Едрите гърди обаче, придаваха на тялото й женствен вид. Косата на младата жена беше средно дълга и средно кестенява, а очите й имаха удивително ясносин цвят върху фона на загорялото й от слънцето лице. То бе твърде ъгловато и някак си прекалено тясно, за да се нарече традиционно красиво — при Алекс „внушително“ бе първата дума, която му дойде наум. За момента, той остана с впечатлението, че познава момичето отнякъде.

Алекс постоя за миг да ги наблюдава как разговарят. Айк изглеждаше някак неудобно, а момичето — одухотворено. Тъй като не можеше да чете по устните, Алекс не знаеше за какво говорят. Той се приближи към тях, с небрежен вид.

Айк го погледна и веднага го позна. Страх или чувство на вина се изписа на лицето му? Но каквото и да беше, то определено увеличи неудобството му.

— Здрасти, Айк — каза Алекс, приближавайки се до масата, а после се обърна и се усмихна на младата жена. Предположи, че е около двайсетгодишна. Тя също носеше обичайната табелка, но картончето бе закачено почти на върха на едната й гърда и в момента се бе изкривило настрани, тъй че Алекс не можеше да прочете името й.

Айк му кимна и измърмори нещо. На масата пред него бе истински хаос от разпръснати навсякъде кутии с игри, книги и електрически уреди.

— Изненадан сте, че ме виждате? — попита Алекс. — Помните ме, нали? От Албъкърк.

— Да. — Съдейки по лицето на Айк, нямаше съмнение, че го помни. Той бе шеф на Айрис Кардано и полицията несъмнено бе разговаряла с него за Алекс. И все пак Алекс не можеше да определи, дали на лицето му наистина бе изписано и чувство на вина, смесено със страха.

— Всичко е уредено, Айк. Не се тревожете за нищо.

— Вие сте АГРАВАН — вметна внезапно младата жена, като се наведе, за да погледне табелката на Алекс. — Чувала съм за вас от някои други играчи. — Тя протегна ръка. — Аз съм Вера Кейли. ДЕВА.

В начина, по който го каза, нямаше нищо лукаво и Алекс не изпита желание да се пошегува.

— И вие сте в Х-430. Голяма игра, нали? — каза той.

— Голяма игра — съгласи се Вера. Преди да пусне ръката му, тя го погледна по начин, от който Алекс разбра, че тя знае отлично, че това съвсем не е обикновена игра. — Тъкмо говорех с г-н Джейкъби за нея — продължи тя. — Всъщност, дойдох от Сан Диего само, за да говоря с него. Тази игра е особена.