Фред Саберхаген - Октагон

И двамата гледаха към Айк. Той взе нещо от масата и отново го остави. Нямаше никаква представа какво да каже и на двама им.

— Айк — обади се Алекс, — ако се притеснявате за мен, защо не отидете веднага да се обадите в полицията и да им съобщите, че съм тук? Те не се интересуват от мен. Казвам ви, че всичко е уредено. — После, точно когато на лицето на Айк започна да се изписва облекчение, Алекс добави: — ОКТАГОН и аз вече сме съюзници. Разбирате какво означава това, нали?

— Х-м — каза Айк, объркан и уплашен отново. С полукимване и усмивка, той се извърна и се престори, че търси нещо зад завесата на павилиона. Може би изход.

Двамата пред мъртвородената му изложба се погледнаха.

— Искате ли кафе? — предложи Алекс. — Или да пийнем нещо в бара? — Беше прилично късен следобед, но Вера го погледна така, сякаш би се чувствала по-добре в кафенето.

— Нека бъде кафе — съгласи се тя.

Хотелското кафене започваше да става оживено.

— Казвате, че сте дошла от Сан Диего — започна Алекс, когато се настаниха на масата. — Имате ли специална покана?

— Покана ли? — предпазливо го погледна Вера. — Не. Просто чух, че тази конференция ще се провежда тук и че ще присъства някой от „Берсерки“. Исках да поговоря очи в очи с човек от компанията за тази игра. А… не казахте ли, че полицията ви издирва?

— Не съм замесен в никакво престъпление. Вече не ме издирват. Всичко това беше голяма… грешка. Не, струва ми се, че беше нещо по-лошо от грешка. Свързано е с играта.

— Разбирам — кимна Вера, сякаш наистина разбираше или поне му вярваше. — Какво имахте предвид, като ме попитахте дали съм получила специална покана?

Донесоха кафето и той се облегна на стола, за да изчака да си тръгне сервитьорката. После извади малкото сгънато листче от разпечатката, което носеше в джоба си, и го подаде на Вера.

Тя го разгъна и го прочете.

— Не разбирам — каза накрая момичето. — Какво е ПУ ЧИКАГО?

— Полицейско управление — Чикаго. Не работя там или някъде другаде. Просто се случи да съм там вчера… и това пристигна за мен чрез полицейската им компютърна система. Странно е, но не е най-странното нещо, което става напоследък. Имам усещането, че знаете за какво говоря, че сте готова да ми повярвате. Между другото, не вярвам това съобщение наистина да е изпратено от играча ОКТАГОН. Не и от този ОКТАГОН, с когото съм разговарял. Той е само дванайсетгодишен.

Вера прегледа бележката още един път, после я върна и започна да изучава Алекс.

— Не вярвам — заяви накрая тя.

— Че е само на дванайсет? Бил съм в дома му. Виждал съм работната маса, където се занимава с играта.

— Работна маса ли?

— Той използва микрокомпютър вместо схема. А, предполагам, че с него изчислява и ходовете си.

Вера поклати глава.

— Сигурно има още.

— Вие сте враг на ОКТАГОН в играта.

Тя кимна.

— И сега в истинския ви живот започват да се случват лоши неща. Не само неприятни, но и много странни.

Тя отново кимна. Гледаше го все по-напрегнато. На Алекс му се искаше да си спомни, дали наистина я бе виждал по-рано.

— Разкажете ми още за ОКТАГОН — помоли тя.

Алекс отпи от кафето си.

— Разследвах около ОКТАГОН или поне се опитвах… това е дълга история. Както и да е, става дума за нещо повече от обикновена игра. Убити са хора.

— Амин — въздъхна Вера. Тя гледаше Алекс като учен, който най-после открива доказателство, потвърждаващо теорията на живота му. Алекс си помисли, че може да разбере чувствата й, но напрежението й все още не изчезваше.

— И вие имате какво да разкажете — каза той.

— Така е. Полицията не би ми повярвала, никой не би ми повярвал, но… — Тя хвърли бърз поглед из кафенето, което се изпълваше с участници в конференцията. — Мога да ви разкажа подробностите по-късно. Наистина мисля, че животът ми е в опасност.

— Ако сте противник на ОКТАГОН в играта, навярно е така.

— Какво мога да направя? — Страхът й бе очевиден, но тя се владееше напълно.

— За момента — рече Алекс, — стойте близо до мен. Под собственото си име ли сте регистрирана в хотела?

— Да. Искате да кажете, че би могло… Предполагам, не съм помислила за това. Имам предвид, че тук се чувствам достатъчно сигурна, с тези хиляди хора около мен.

— Не би трябвало. Съветът ми е да се отпишете. Не трябва да присъствате тук официално. Имам предвид, че истинското ви име не бива да бъде вкарано в никакъв компютър. Вероятно е достатъчно само да се запишете за конференцията. Не мисля, че списъкът с участниците се въвежда в някаква централно свързана компютърна система. Ами колата ви?