Фред Саберхаген - Октагон

Той взе слушалката, за да се увери, че телефонът работи. Следващата стъпка бе да включи модема в обикновения контакт. За тази цел трябваше да реши кое от нещата на масата да изключи, за да освободи място. След като модемът вече работеше, Ханк вдигна отново слушалката и набра номера, който щеше да му даде достъп до компютъра в лабораториите. Никога не бе записвал този номер, нито пък, доколкото знаеше, го бе записвал и дядо му. Беше го научил, като гледаше и слушаше да го набира дядо му — винаги, когато имаше тази възможност — и постепенно го бе възстановил по спомена за сигналите и движението на пръстите. Първите опити на Ханк да го използва завършваха с набиране на грешни номера, при което той бързо затваряше. Но най-накрая постигна успех и сега пазеше номера устойчиво в паметта си.

Ханк го набра и от слушалката вече се чуваше предварителният сигнал на компютъра от лабораториите. Вслушвайки се, той спря за момент. Винаги бе мислил за този сигнал в известен смисъл като за глас. Това бе гласът на огромната машина, която никога не бе виждал — с него тя общуваше с хората. Казваше нещо подобно на: „Аз съм тук и ще ти служа търпеливо, но сега трябва да почакаш малко — само друга машина може да ме разбере и аз трябва да поговоря с твоята машина. Никога няма да можеш да разговаряш истински с мен.“

Такова изглежда беше подсъзнателното съобщение, поне днес. Ханк подържа слушалката още миг, като жадно поглъщаше нечовешката, бръмчаща, шепнеща песен. После, сякаш свещенодействаше, постави телефонната слушалка в черното гнездо на модема, оформено така нежно специално за нея. Сигналът изчезна — беше погълнат.

Сега от оставената в гнездото телефонна слушалка се чуваше нов, различен аудиосигнал. Това означаваше, че компютърът в лабораториите очаква паролата. Между него и малката машина на Ханк бе установена връзка и сега трябваше да се въведе паролата.

На клавиатурата на своя TRS-80 Ханк написа думата „МИР“. Да научи това като наблюдава дядо си, беше по-лесно, отколкото да открие самия телефонен номер.

Сигналът отново се промени — стана по-мек и по-богат. Компютърът бе приел, че Ханк има право на достъп до системата. А сега, въвеждането на правилната фраза щеше да му осигури достъп до индивидуалния файл, който вече бе създал в банките памет на лабораториите, както индивидуалният ключ би могъл да отвори само една врата в някоя огромна административна сграда.

„Замък на веселието“, написа Ханк. И обърна глава, за да погледне тържествено още само за миг към поставената в рамка рисунка на стената. Изведнъж чувството му на вина изчезна, изведнъж стана абсолютно сигурен, че дядо му не би имал нищо против това. Дядо му би го разбрал.

Сега всички сигнали бяха замлъкнали. Вратата беше отворена.

Изображението на екрана се преобрази: грубите цветни точки и кръгчета бяха изчезнали. Появиха се владенията на ОКТАГОН — сякаш не ги гледаше на закърпения миникомпютър на масата, а на огромния „Крей-4“ в лабораториите. Детайлите и цветовете бяха толкова чисти, колкото и по телевизията. Образът бе триизмерен. Всички свързани помежду си светове от империята сякаш се въртяха бавно около осите си. Беше забавно, но не и трудно, да програмира този детайл, щом веднъж се справи с езиковия проблем — превеждаше свободно COBOL, PASCAL и BASIC. Всички бойни флотилии на екрана изглеждаха съставени от истински миниатюрни космически кораби и до всяка една от тях имаше ситно изписан блок данни.

Ханк въздъхна. Погледа малко екрана, замечтан, без сам да знае за какво. Сега, след като бе подготвил играта, се питаше, дали наистина му се играеше точно в този момент? Още не бе получил по пощата новите ходове, тъй че каквото и да направеше, щеше да е само временно, докато не узнаеше какво е истинското положение с противниците му. Понякога трудно се настройваше да започне играта, като седнеше отначало и я погледнеше. Случваше се да му се види тривиална, в сравнение с други неща, за които трябваше да мисли. Но от опит знаеше, че ако упорства, ако се застави да поиграе малко, сякаш му е интересно, играта наистина щеше да го заинтригува. Тя винаги можеше да го грабне, винаги бе готова да го погълне, всеки път, когато той се чувстваше готов за това.

Бавно, с известно колебание — наистина трябваше да се научи да не натиска силно клавишите някой ден — Ханк написа: ИЗБРОЙ СЪЮЗНИЦИТЕ.

На екрана незабавно се появи отговорът, че има само двама съюзници. Единият съюзник на ОКТАГОН, разбира се, бе АГРАВАН. Ханк все още се радваше, че промени отношението си спрямо него. Алекс Бароу беше добър човек, той бе уверен в това. Албъкъркската полиция сигурно грешеше, като го преследваше за убийство. Трябва да беше някаква грешка или заговор. Алекс вероятно бе обвинен несправедливо или навярно дори бе възможно да е таен агент… Това определено приличаше на криминален роман, но нали и в истинския живот имаше тайни агенти…