Фред Саберхаген - Октагон

— Дали е променил моята… х-м, момичето си беше съвсем мъртво, ако това имате предвид. — Той погледна лицата и на тримата — бяха неутрални и изпълнени с очакване. — Да, всичко се случи точно така, както ви го разказах снощи. Докато бях в банята, някаква проклета машина, седнала в нещо подобно на инвалидна количка, влезе в хотелската стая и започна да души момичето. Като се опитах да я хвана, тя едва не уби и мен. Когато се свестих, то беше мъртво. — Гласът му премина в шепот и при последните думи почти заглъхна. Да, все още звучеше невероятно, дори и за самия него. Ако не се намираше в къща, пълна с роботи, би звучало още по-лошо.

— Джорджина, казах снощи на Алекс, че вярвам в тази история. Нямах намерение просто да го успокоя или да се подиграя с него. Наистина му вярвам, поне докато не получа убедителни доказателства за противното. А щом чуете това, което ще ви разкажа тази сутрин, склонен съм да мисля, че и вие ще му повярвате. — Той се отпусна на стола си зад бюрото и постави длани на плоския си корем — беше облечен с друга спортна риза в ярки цветове.

Джорджина погледна двамата мъже, сви леко рамене към Карълайн и се отпусна в собствения си стол.

— Добре, Боб. Разкажи ни историята си. И дано да е достатъчно добра.

— О, достатъчно добра е, уверявам те — каза тихо чичо Боб. Той се замисли за няколко мига, като очевидно обмисляше с какво е най-добре да започне. Зад него, обленият в слънце прозорец гледаше към цветните лехи.

Когато започна да говори, гласът му звучеше провлечено.

— Алекс, Карълайн. Нито един от вас двамата не е бил роден през 1946-а. Джорджина, теб няма да те питам кога си родена. Но чували ли сте някога, Алекс и Джорджина, за ЕНИАК? Зная, че дъщеря ми един, два пъти ме е чувала да споменавам това име.

Джорджина леко поклати глава. Тя гледаше Боб внимателно и очакваше да чуе за какво всъщност става дума.

— Звучи като някой от първите компютри — отвърна Алекс.

— Правилно. Дядото на всички компютри. Направен с вакуумни тръби, разбира се. Беше много голям, много тромав и изобщо не можеше да се разчита на него от гледна точка на днешните стандарти. Но още през 1946 г. доказа, че е възможно широкомащабно производство на електронни компютри. Точно през тази година се запознах с Хенри Брамагуптра. И двамата бяхме млади момчета, назначени да разработваме ЕНИАК.

Знаете ли, като се връщам сега назад, ми се струва, че беше прекрасно време. Предполагам, отчасти, просто защото тогава бях млад. Но има и други причини. Хитлер вече го нямаше и почти всички хора на земята бяха щастливи от това. Ядрената енергия под формата на ядрени оръжия току-що беше създадена и всеки, който изобщо бе в състояние да мисли, изпитваше страх от нея. Най-доброто занимание за един млад и способен човек бе да запретне ръкави и да гради прекрасния нов свят, който всички твърдяха, че сме щели да построим след войната. По онова време с Хенри споделяхме същите идеи.

Сякаш разсеян от нещо, чичо Боб неспокойно стана, седна на бюрото с гръб към другите и започна да гледа през прозореца цветната си градина. Гледката не беше толкова величествена, колкото тази от кабинета на Хенри Брамагуптра, но все пак бе красиво.

— Надявам се, Боб — каза Джорджина, — че цялото това предисловие бе необходимо.

Все още загледан навън, той леко поклати глава. Може би въпросът го раздразни, а може би се опитваше да види какво се бе получило от прекрасния нов свят, който той и останалите бяха започнали да градят.

— Ще пропусна повечето подробности. Но през 50-те години между мен и Хенри започнаха да се появяват проблеми. Някои от тях бяха лични разногласия, други — философски. Аз продължавах да работя за правителството, най-вече за Отбраната. Когато създадох своя собствена компания, голяма част от дейността й бе свързана с Отбраната. Хенри… е, той застана на противоположната страна в политическо отношение. По едно време, в края на 60-те години, го арестуваха — за разливане на кръв върху някакви повиквателни, струва ми се, или друга подобна глупост.

— Ти ми каза обаче, че все още му вярваш — вмъкна Алекс.

Чичо Боб се обърна.

— О, вярвах му. Вярвам му и сега, що се отнася до добрите му намерения. Хенри е пацифист, лично не би убил и муха. Но подобни хора понякога могат да предизвикат поразии.

— Той все още живее в Лос Аламос, точно както ми каза ти — рече Алекс. — Снощи ти казах, че отидох да го видя. И той все още работи за правителството, в лабораториите — мисля, че спомена някаква консултантска работа. Не съм го разпитвал за подробности.