Фред Саберхаген - Октагон

— Плеснете два пъти с ръце, когато свършите — произнесе той. Гласът бе слаб и женски, а и звучеше съвсем като човешки. После машината се отдалечи от леглото, излезе от стаята, протегна тънката си метална ръка, която сама по себе си предизвикваше зловещи спомени, хвана дръжката на вратата и сръчно затвори.

В покритите съдове на подноса Алекс откри апетитно горещи бъркани яйца, препечени филийки и шунка. Кафето беше в термос със завита отгоре чашка. Имаше дори и студен сок от грейпфрут… това бе добро убежище за един беглец.

Когато започна да се храни, Алекс разбра, че е много гладен. Той бързо завърши със закуската и стана. Някои от дрехите, които бе окачил в гардероба при първото си посещение, все още бяха там — старите му неща, които не бе взел със себе си в Албъкърк. Докато се обличаше, мислеше за всичко, което бе оставил в онзи мотел. За полицията нямаше да има никакво съмнение кого трябва да търси. Толкова много улики. Нямаше начин да се избави от всичките, дори и да се бе опитал.

А отгоре на всичко и беше избягал. Е, ако не го бе направил, сигурно вече щеше да е в затвора — зад решетките и далеч от всякаква подкрепа. Сега поне щеше да разполага с добър адвокат, когато се срещнеше с ченгетата.

Той се изкъпа и се облече колкото можеше по-добре, с оглед на наличните дрехи. Бе оставил самобръсначката си в Албъкърк, заедно с всичко останало и не можа да се обръсне. В огледалото изглеждаше, сякаш си пуска брада за прикритие… но не, нямаше начин, щеше да му се наложи да се срещне с ченгетата. Той си сложи колана с портмонето. После прегледа разхвърляните от миналата вечер по пода дрехи и премести вещите си по джобовете на това, с което бе облечен.

Беше напълно убеден, че ако плеснеше два пъти с ръце, механичният прислужник, където и да се намираше, щеше да го чуе и да се върне за таблата. Може би щеше да плесне, когато слезеше долу. Беше развил определена неприязън към роботите.

Преди да излезе от стаята, Алекс хвърли поглед през прозореца. Видя плувния басейн със загадъчната му странична маркировка — огледалната му повърхност не бе обезпокоена от никого.

Беше стигнал до средата на централното стълбище, когато инвалидната количка на Карълайн се приближи и спря долу, за да го поздрави. Сякаш го бе чакала някъде наблизо, за да го пресрещне веднага, щом се появеше.

Облечена днес в жълта рокля на волани, братовчедка му изглеждаше някак си по-красива, отколкото си я спомняше. Тя понечи да го попита нещо, после размисли и му зададе друг въпрос:

— Добре ли спа?

— Като заклан — почти успя да се усмихне Алекс. Усети леко задоволство, че вече може да се държи уверено. Запита се какво ли бе известно на Карълайн — не можеше да си спомни дали я бе видял миналата вечер.

Тя го погледна сериозно.

— Татко ми разказа всичко, което се е случило с теб на запад. Сигурна съм, че изобщо не е имал намерение да те замесва в подобни проблеми.

Алекс кимна.

— Но той знае повече от онова, което ми каза. Знаеше, че там има и нещо друго, освен компютърни игри. Защото, когато му се обадих от Амарило и му разказах невероятната си история, баща ти я прие веднага. А когато снощи му разказах още по-невероятните подробности, той не си помисли нито че съм луд, нито че го лъжа. Той… — Алекс прекъсна и отмести погледа си от големите сини очи на Карълайн. — Ето го и него.

— Алекс, ела насам, моля те. — Очевидно тази сутрин нямаше да губят време за изказване на съчувствия или съжаления. — Карълайн, ела и ти. Вече знаеш някои неща, с които Алекс не е запознат, но е време да научиш и още. Сега и двамата сте сериозно замесени, независимо дали ви харесва.

— Замесени в какво? — попита Алекс.

Чичо му не отговори веднага, а ги поведе към някакъв кабинет, който Алекс още не беше виждал. Русата жена от предишната вечер вече бе там и изглеждаше сериозна. Беше облечена в делови костюм с панталон, сякаш всеки момент щеше да тръгва за съда, а на бюрото пред нея имаше адвокатско тефтерче. Тя е нещо като юридически съветник, спомни си Алекс.

Жената се изправи и му протегна ръка за поздрав.

— Алекс, аз съм Джорджина Хойл. Адвокат съм на чичо ви, а също и негова приятелка. Струва ми се, че снощи не успяхме да се запознаем както трябва. Бяхте съвсем изтощен.

— Наистина. Приятно ми е да се запозная с вас.

Всички седнаха около бюрото, а чичо Боб — естествено, — на централния стол зад него. Но той с облекчение остави Джорджина да продължи.

Тя попита Алекс:

— Как ви се струват нещата тази сутрин? Имам предвид, дали сънят през нощта не е променил цялата ви… представа за преживяването в Албъкърк?