Фред Саберхаген - Октагон

По-късно Алекс можеше да си спомни този момент. Следващото нещо, което можеше да си спомни, бе, че караше наетата кола, с умерена скорост и внимателно, по рампата към междущатската магистрала № 40, която водеше на изток. Бе потеглил без да поспре, за да измисли някакъв план. Но сега, когато вече бе в движение, дори и не мислеше да се връща. Веднъж започнато, бягството си бе създало свое собствено оправдание и инерция.

Първото му спиране беше под небе, изпълнено с безразлични звезди, в един планински град в Ню Мексико, наречен Тукумкари. Бензинът му бе на привършване, а трябваше да изпразни и мехура си. Стомахът му бавно се успокояваше, тялото му се отпускаше, а умът му възвръщаше нещо подобно на нормална способност за мислене.

Когато излезе от бензиностанцията и се върна при колата, Алекс застана за миг неподвижен до нея, наблюдавайки как една полицейска кола прави бавната си обиколка. Полицията го подмина, без да му обърне внимание. Постепенно, все още без да се движи, той разбра, че е рано да бъде вдигната тревога. Тялото на Айрис не би трябвало да е открито засега. Бе затворил зад себе си вратата на хотелската стая, сигурен беше. До момента, когато някоя камериерка влезеше и намереше тялото, той щеше да е далеч от Албъкърк и сто на сто извън щата. В Атланта го очакваше семейната подкрепа, там в негова защита щяха да използват разбиране, пари и власт. Сега разбра, че е тръгнал към Атланта. След като се добереше дотам, мислеше си Алекс, щеше да каже на чичо Боб невероятната истина. Ако не друг, поне чичо Боб щеше да повярва в съществуването на машината-убиец. А след като си осигуреше подкрепата на чичо Боб, мислеше си той, щеше да е в състояние да се предаде.

Невероятната истина… сигурно изглеждаше като лудост. С костите на дясната си китка, когато ги притисна с пръстите на другата си ръка, все още можеше да усети онова първо свръхмощно механично сграбчване — можеше да усети болката, но ръката на машината трябва да е била обвита в нещо, защото на ярката светлина до бензиностанцията не успя да открие никакви белези. А и мускулите на врата все още го боляха, макар че мръсното огледало в тоалетната на бензиностанцията отново не бе показало нищо.

Раната на ръката му бе скрита под ръкава на ризата, но усещаше реалността й. Беше прокървила малко, след като напусна мотела, и сега ръкавът бе залепнал за нея. Ако полицейската кола спреше, щяха да видят кръвта. Той полудяваше.

Не. Щеше да полудее преди малко. Сега се оправяше.

Алекс влезе в колата и потегли.

— Чичо Боб? Обаждам се от Амарило.

— Амарило? — Светкавичният въпрос прозвуча изненадано, но бързо. В Тексас слънцето вече се бе вдигнало високо и в Атланта трябваше да е към обяд.

Алекс попита:

— Може ли да поговорим?

— Да поговорим ли? Да, естествено. Какво става?

— Някой се опита да ме хване в Ню Мексико. Вкараха ме в капан. Инсценираха ми убийство. Сега бягам.

Известно време в слушалката имаше само мълчание. Алекс вече се бе приготвил да повтори думите си, когато чу гласа на чичо Боб, много по-бавен, отколкото преди.

— Алекс, съжалявам, че те въвлякох в това. Страшно съжалявам. Очевидно вече е много по-лошо, отколкото си мислех.

Алекс започна да се смее. Но не можеше да направи нищо, за да престане. Хората, които подминаваха телефонната будка и влизаха в съседния ресторант, вероятно щяха да го забележат, но просто не беше в състояние да спре. А и сълзите, не можеше да спре и тях.

— Алекс — продължаваше да повтаря търпеливият глас на чичо му. — Алекс. Алекс.

Накрая успя да възстанови донякъде контрол. Още няколко дълбоки вдишвания и можеше да говори отново.

— За какво става дума, чичо?

Последва въздишка на облекчение.

— Много е дълго за разказване. Първо по-важните неща. Можеш ли да се върнеш тук?

— Струва ми се, че да.

— Добре. В такъв случай, идвай. Не ми казвай по телефона кога ще пристигнеш, по кой път или по кое време. Но ела колкото се може по-бързо.

Алекс преглътна. Самият той почувства облекчение.

— Добре.

— Тогава тръгвай. — Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Насочил се на изток от Амарило, той направи всичко възможно, за да кара с максималната позволена скорост. Понякога пътният поток се движеше прекалено бързо за това, но той се опитваше. Не бе виждал толкова много полицейски коли никога по-рано, ала нито една от тях не прояви интерес към него.

Първата му мисъл бе да не спира никъде за храна, преди да стигне в Атланта. Налагаше се да спира, за да зарежда бензин, и може би за малко почивка. Да, щеше да има нужда от сън, по някое време, някъде, по някакъв начин. Веднъж се събуди и заслепен от слънчевата светлина, видя, че излиза от извиващата се магистрала и към него с бясна скорост се приближава бетонен мост. Мисълта, с която се събуди, бе, че Айрис току-що му е крещяла гневно. Той завъртя рязко волана и се върна на пътя. След като се разсъни напълно, продължително време кара с разтуптяно сърце.