Фред Саберхаген - Октагон

Брамагуптра погледна Алекс над вестника си.

— На връщане ще минете през Джемец, нали? Пейзажът по този път е изключително красив.

— Ако това е пътят, който ми показахте снощи, да.

Старецът остави вестника си настрани.

— Когато видите отново чичо си — каза той и замълча. Изпусна една въздишка и поглади горната си устна, сякаш имаше мустаци. — Кажете му, че съм съгласен да поговорим. Очи в очи. Всъщност, не виждам друг начин. И… кажете му, че винаги съм му желал доброто. Лично.

— Да, господине. Лично, казвате.

— Той бе замесен в други неща, политически и така нататък, в които не можех да го подкрепя или да му помогна. Ще разбере, какво искам да кажа. — Старецът гледаше предпазливо. Почти уплашено, помисли си Алекс.

— Ще му предам думите ви, господине.

Чичо Боб щеше да разбере, мислеше той, и навярно щеше да му обясни. Алекс напусна Лос Аламос по извиващата се, двулентова магистрала, много подобна на онази, по която бе пристигнал. Градът изчезна изведнъж и пътят се оказа обграден от двете страни с наскоро изгоряла гора. Малки знаци на равни интервали забраняваха без обяснения спирането в опожарения район. Тук-там малко по-големи знаци предупреждаваха за „ОПАСНИ ЕКСПЛОЗИВИ“ и забраняваха влизането.

Алекс бе чувал, че първите ядрени бомби в света са създадени в Лос Аламос по време на Втората световна война. Може би тогава математикът Брамагуптра е живеел в същата къща и е работел по бомбите… макар че със сегашната си омраза към войната и насилието изобщо не приличаше на такъв човек. Алекс бе останал с впечатлението, че старецът работи в лабораториите, но не бе чул никакви подробности. Е, предполагаше, че сега лабораториите се занимаваха и с мирни проекти.

Мерките за сигурност, заради които на Еди Маклорин му се налагаше да работи извънредно, очевидно бяха от голямо значение. Опожареният район вече бе останал зад Алекс и от двете страни на магистралата имаше нормални дървета. На известно разстояние от пътя се виждаше висока телена ограда. Тук-там към дърветата се отклоняваше път, водещ към затворена врата и военен на вид портал, очевидно без хора. Входовете бяха маркирани само с нарисувани букви и цифри, групирани по тайнствен начин. Всичко това продължаваше с километри нататък. Лабораториите. Лос Аламос. Сигурност. И Брамагуптра все още работеше там.

Без официално съобщение за някаква граница, военните обозначения внезапно престанаха. Вече нямаше предупредителни знаци. Не се виждаше нищо, с изключение на незаградената планинска пустош, и магистралата, без почти никакво движение, която минаваше през нея. Навярно и планината е някакъв вид държавна собственост, помисли си Алекс. Може би национален парк.

Не бе много наясно какво означава национален парк. Слънцето светеше ярко и вече бе топло, тъй че отвори страничния прозорец откъм своята страна. За известно време забрави за работата и съзерцаваше гледката.

Някои въпроси и проблеми обаче, не всички от делово естество, продължиха да го безпокоят. Пристигнал в Албъкърк преди обед, той не се насочи направо към хотела си, а към центъра, където за пореден път мина покрай „Берсерки“ и провери за някакви признаци на живот. Една стара кола бе паркирана точно пред офиса, на улицата, мъртва като Помпей в неделя сутрин. Алекс спря собствения си автомобил до нея и се приближи към вратата на офиса.

Както и преди, тя бе заключена, но този път позвъняването даде резултат. Иззад дебелото стъкло се появи Айрис Кардано; днес тя бе облечена в дънки и стара риза, като очевидно не очакваше да изпълнява задълженията си на секретарка. Тя позна Алекс, отвърна му с кратка усмивка и отключи вратата.

В мига, в който я видя, Алекс усети, че нещо в него недоловимо се преобръща.

— Айк го няма — поздрави го Айрис. — Той е на екскурзия за уикенда.

Тя не го бе поканила точно да влезе, но и не бе застанала на прага, тъй че той все пак се вмъкна.

— Е, просто използвах, че някой е тук. Всичко това ми се струва извънредно интересно. Просто се надявах, че ще мога да поседя, да погледам и да послушам малко. Каквото и да правите. Няма да се опитвам да откривам каквито и да било тайни или нещо подобно.

Предната стая бе осветена само от дневната светлина, която проникваше през витрината. Но в една от задните стаи бяха запалени лампи и оттам се чуваше мъжка кашлица.

— Е… — Очевидно на Айрис не й бе неприятно да види Алекс. Но проявяваше нерешителност.

— Възнамерявам да инвестирам, нали знаете. Сигурен съм, че Айк би искал да имам добра представа за бизнеса.