Фред Саберхаген - Октагон

Следвайки Ханк през коридора, стеснен от лавици с книги, Алекс мина покрай стая, която вероятно беше женска спалня и в която имаше единично легло, още книги и стенна снимка на тъмнолик млад мъж с бели дрехи и ракета за тенис в ръка. Следващата стая надолу по коридора бе на момчето. Целите стени бяха облепени с плакати, имаше дори повече книги и още две черни дъски. Покрай едната стена бе монтирана дълга и малко груба дървена маса, сякаш за да поддържа върху себе си някакъв сложен модел на влак. Но вместо железопътни релси, върху масата бяха натрупани жици, сандъче с части, поялник, черни кутии и други електронни съоръжения. Имаше кинескоп, изваден от цветен телевизор и нещо като малък, домашно направен акумулатор, от който във всички посоки излизаха жици. Валяха се и някакви полудемонтирани части, които според Алекс принадлежаха на домашен компютър TRS-80.

— Нека ви покажа световете, които са под мой контрол — промърмори Ханк. Той се наведе над съоръженията и заприлича на преждевременно съзряла, несъзнателна пародия на престъпник от криминален филм. Творението му върху плота бе примитивно, а действията — усърдни, и те напомниха на Алекс за вълшебничеството в Атланта. Той се приближи и продължи да наблюдава.

— Внимавайте с този екран, това са 30 000 волта — предупреди Ханк.

— Знам — отвърна Алекс и получи одобрителен поглед.

След две минути шейсетсантиметровия екран показваше зелена мрежа от кръгли светове и връзките помежду им. Надарено дете, помисли си Алекс — да направи по памет план, подобен на този на чичо Боб.

Ханк се мръщеше.

— Трябва да си купя още памет — промърмори сам на себе си той. — Скоро тази няма да ми е достатъчна. Само 24 K RAM, какво може да направи човек с толкова?

— Всички бонбони, които ти се искат, не винаги се раздават безплатно — отбеляза дядо му, който търпеливо чакаше и наблюдаваше. — Може за рождения си ден да получиш някоя нова играчка. Но само, ако ми покажеш, че си научил малко повече математика.

— Сигурно Еди би могъл да ми донесе — промърмори неясно Ханк, погълнат от жиците. Навярно имаше предвид бонбоните, а не математиката. Бе придърпал един стар стол до масата и бе коленичил върху него, работейки с някакви клещи по връзките. Пръстите му бяха сръчни. Изображението на екрана премигна, изчезна, после се появи отново.

Алекс постави чашата си върху разчистения край на дългата маса, протегна се и се разходи наоколо. В далечния ъгъл на стаята имаше футболна игра, очевидно подложена на усилено използване. Под разхвърляното легло се въргаляха чифт маратонки с бутони. А на стената, точно над леглото, бе поставена в рамка рисунка на замък, чиито укрепления бяха нарисувани внимателно, с реалистични подробности. Върху осеяната със зъбери кула гордо се вееха знамена. На кулата се виждаше облечена в броня малка фигурка, а други двама рицари стояха навън и очевидно се опитваха да влязат или там каквото се прави, за да се свали подвижния мост.

— Сам ли нарисува това, Ханк?

Момчето му хвърли бърз поглед.

— Да.

— Какво представлява? Искам да кажа, дали е някой конкретен…

— Замъкът на сър Ланселот. Нали знаете, по версията на Малъри 3 3 Сър Томас Малъри — автор на първото събрание на легендите за крал Артур от средата на XV в. — Бел.прев. .

— А-ха. Изглежда чудесно.

— Благодаря ви. Ето, това са моите светове. — Ханк най-после бе успял да постигне желаните цветове и някои от кръгчетата се бяха превърнали в червени или сини. — На пръв поглед изглежда, че нямам много флотилии, но голяма част от тях в момента нападат вашите светове. Искате ли да видите вашите светове? Ще ви ги покажа веднага. Тези, които са ми известни.

— Знаеш ли кой е ЛУЦИФЕР? — попита Алекс.

— Истинското му име ли? Забравил съм. Имам го записано някъде. — Ханк очевидно не изпитваше особено желание да обсъжда дипломацията. — Струва ми се, че е ваш съюзник или поне съюзник на човека, който беше АГРАВАН преди вас. Във всеки случай, кодовото му име не ми харесва особено, както и вашето. АГРАВАН, това наистина е име на човек, който губи.

— Ханк — предупреди го дядо му.

— Ами така си е. Иска ми се да познавах повече хора, които да харесват тази игра. Тед не я харесва.

— Тед ли? — попита Алекс.

— Момчето, с което играех баскетбол. Живее наблизо. Той харесва обикновените видеоигри — те са съвсем прости, като онзи баскетбол. А това са вашите светове, оцветени в бяло. Струва ми се, че родният ви свят е някъде тук. Бих могъл да ви предложа някаква сделка, но ми се струва, че така или иначе скоро ще ви ликвидирам. — Но този път думите на Ханк звучаха по-скоро притеснено, отколкото триумфално.