Фред Саберхаген - Октагон

— Е, благодаря за предупреждението — трябваше да се усмихне Алекс. Внезапно си бе представил чичо Боб, намръщен над своите изчисления. От онова, което Алекс бе видял от играта, ЛУЦИФЕР също бе заплашен от възможността да бъде прегазен от дванайсетгодишния си противник.

— Ако участваме заедно в друга игра — подхвърли Ханк, като промени замислено тона си, — бихме могли да бъдем съюзници.

— Да, бих се радвал. Но човек не може да избира играта, в която да се включи, нали? Кои са другите участници?

— Не, предполагам, че не може. — Ханк отново се бе съсредоточил върху екрана.

Алекс се обърна и каза нещо на дядото на Ханк, относно това колко добре и хитро бе организирало електронните си съоръжения хлапето.

— Да — призна старецът. — Сече му умът, струва ми се, ако се научи как да го използва. Разбира се, много са му помогнали с всичко това… Джен? — извика внезапно той към хола. — Ще дойде ли и Еди за вечеря? Не разбрах…

— Трябва да остане до късно на работа — чу се отговорът на Джен. — Каза, че ще ме вземе към седем.

Вечерята се състоеше от пържоли, пюре и някакви чудесни зеленчуци с подправки, вероятно приготвени по стара рецепта от времето, когато членовете на рода Брамагуптра са били хиндуисти-вегетарианци. Десертът бе сладкиш „Сара Лий“. Нямаше прислужници — нито роботи, нито хора. Всички взеха участие в разчистването, с изключение на Джен, която се приготвяше да излиза.

— Може би сте се срещнали с Еди — внезапно каза на Алекс Брамагуптра, надвиквайки шума на водата в мивката. Старецът бе навил ръкавите на пуловера над пълните си, голи ръце и миеше съдовете като професионалист. — Той работи почасово в онази компания за компютърни игри в Албъкърк. Или поне работеше. Ханк, още ли работи…?

— Да — каза Ханк, който бършеше мушамата на масата с хартиена кърпа. — Еди също харесва игрите.

— Еди. — Алекс помисли, докато събираше остатъците. — Да, струва ми се, че се запознах с него. Висок мъж с брада. Той ли ще идва?

— Да, това е Еди. Е, не е чак толкова голямо съвпадение, както може да изглежда на пръв поглед. Като цяло, населението на северно Ню Мексико не е голямо. А от него само една част е от английски произход — да, дори и аз се водя от английски произход тук, разбирате ли, тъй като не съм нито от испански, нито от индиански, нито от негърски. А класата на образованите специалисти от всякакви раси е още по-малка, нали разбирате? Тъй че в Албъкърк, Санта Фе или тук човек се среща с едни и същи хора, с едни и същи лица, на работа, на обществени събирания, на политически митинги и изобщо навсякъде.

Алекс си представи онзи тъмнобрад мъж Еди на политически митинг. Някак си не му се струваше вероятно да види чичо Боб на подобно място.

— Х-м — рече Алекс. — А мислите ли, че можем да не казваме на Еди кой съм? Имам предвид, че Робърт Грегъри ми е чичо? Разбирате ли, все още компанията „Берсерки“ не трябва да знае, че именно той възнамерява да инвестира.

Брамагуптра леко се намръщи.

— Е, предполагам, че секретността е обичайна в тези неща. Бизнес. Но нека първо говоря с Джен. — Той излезе от кухнята, като избърсваше ръцете си с пешкир, и се върна няколко минути по-късно. — Какво мислите за това, Алекс? Ще му кажем просто, че сте племенник на мой стар приятел. Не вярвам Еди да прояви по-голям интерес.

— Чудесно, благодаря ви.

Малко по-късно Алекс се запозна за втори път с Еди Маклорин. Сега запознаването бе малко по-официално, отколкото преди. Извън „Берсерки“, облечен по-добре, Еди изглеждаше по-възрастен; навярно бе приблизително на възрастта на Джен. От разговора се разбра, че той и Джен се срещнали преди около година. Тази вечер имали билети за някакъв специален преглед на лятната опера в Санта Фе. Алекс разбра, че Еди работи на пълен работен ден в лабораториите, и то повече в Лос Аламос, отколкото в Албъкърк.

Щом двойката замина, старецът покани Алекс да поизлязат в бързо захладняващата вечер, за да погледат през семейния телескоп някакви лунни кратери и други небесни обекти. Алекс облече дебелото палто, което му бе заел старецът. Без да има каквато и да било очевидна причина, бе излязло така, че Алекс щеше да остане за през нощта и да се върне в Албъкърк на следващата сутрин, когато, както твърдяха домакините, шансът му да се оправи по непознатите пътища щял да бъде доста по-голям. Щял да има и възможността да разгледа пейзажа. Имало много по-красив път, всички го бяха уверили в това, отколкото този, по който бе дошъл.