Фред Саберхаген - Октагон

Разположен на удобното си място над гъстата, мръсна и влажна земна атмосфера с дебелина две хиляди и петстотин метра, малкият телескоп на трикраката си стойка им разкри лунните кратери с безмилостна яснота. После старецът го насочи към други цели. Показа му нещо, което нарече двойна еклиптика, някакъв вид двойна звезда. Той обясняваше повторно всичко, което разглеждаха, и Алекс го разбираше веднага или поне оставаше с впечатлението, че разбира. Брамагуптра му показа още няколко чудеса на галактиката, преди образите да започнат да блещукат прекалено силно, за да види нещо. Нощта все още изглеждаше съвършено ясна, но във въздуха имало течения, обясни старецът.

Гледането през телескопа завърши. Ханк бе изпратен в леглото да почете, докато заспи. Алекс и неговият домакин се върнаха в кабинета, където отвориха бутилка с нещо, наречено „Инка Писко“. Беше чудесно бренди — като всичко останало в тази къща, различно от нещата, с които бе свикнал Алекс, и в същото време много качествено и приятно. Той и старецът разговаряха известно време за Перу, откъдето произхождаше брендито и където някога старецът бил живял и работил, докато помагал в изграждането на радиообсерватория.

В единайсет маса Брамагуптра се прозя и поклати глава.

— Смешно е, предполагам, но все още чакам Джен да се върне, когато излиза. Това лято ще стане на трийсет и четири и аз все още го правя. — Той направи пауза и продължи: — Струва ми се, че чичо ви никога не се е женил, нали?

— Не, доколкото зная. — Брендито бе превъзходно средство за отпускане и успокояване. — Е, когато го посетих, при него имаше едно момиче. Карълайн. Казаха ми, че му е дъщеря.

— Знам за Карълайн. — Старецът отново направи пауза. — Все още е саката, предполагам? Разбира се, така трябва да е. Беше нещо ужасно.

— Какво й се е случило? Не чух нищо…

— Просто безсмислено насилие. Били в Ню Йорк преди известно време. Едно от онези ужасни и безцелни улични нападения. Трябва да беше преди две години.

— По-отдавна, струва ми се. Но… не знам някой от семейството ни да е чувал за това.

Старецът сви рамене.

— Боб… не искаше да се разгласява. Той не е особено общителен по отношение на личните си проблеми. А подобни неща идват и си отиват по новините през цялото време, като войните. Обикновено не успяват да открият нищо.

— Да, господине, предполагам, че сте прав.

Ед върна Джен у дома й малко след полунощ и влезе с нея да пие кафе. Трябвало отново да ходи на работа на следващия ден, каза той, въпреки, че бе неделя. От кратките едно-две изречения, които Еди отдели за работата си, Алекс получи представата, че е нещо, свързано с охраната на една или повече от лабораториите. Трябвало да пътува до Албъкърк и обратно; може би различните лаборатории имаха някакъв вид общи сили за сигурност. А последните разработки, без да бъде пояснено какви, принуждавали хората от отдела на Еди да работят извънредно. Подробности не бяха дадени и Алекс не пита повече.

Поговориха малко за „Старуеб“. Да, потвърди Еди, в момента имало в ход около четиристотин игри — не знаел какъв бил точният им брой. Не, нямало начин да се каже предварително кой с кого щял да участва в една и съща игра. Айк използвал програма за групиране на хора, която осигурявала случайност на подбора, като преди това се правело така, че в една и съща игра да няма двама души от едно и също населено място. Ако имало двама от един и същи град, за тях щяло да бъде нечестно лесно да се съюзяват помежду си и да кроят планове. Алекс кимна. Всичко звучеше логично. Той не постави на разглеждане ситуацията с играта, в която участваше — и не би могъл, без да разкрие кой е чичо му.

Тази нощ Алекс спа в стаята за гости, завит с дебел юрган. Веднъж-дваж му се стори, че чува дишането на Джен от съседната врата. Някъде откъм края на коридора хъркаше старецът. Един път през нощта, споходен от някакъв ужасен сън, Ханк извика с детското си гласче.

На сутринта Алекс и стареца спокойно закусваха сами; имаше овесени ядки и препечени филийки, портокалов сок и кафе. Ханк вече бе станал и излязъл, за да участва в някакво велосипедно състезание, а Джен спеше до късно. Беше неделя, никой от семейството не трябваше да ходи на работа и току-що бе пристигнал дебел брой на денвърския вестник. Старецът му сочеше различни неща във вестника, но Алекс бързаше да си тръгва. Чувстваше се щастлив обаче, че бе дошъл. Беше постигнал напредък, мислеше си той, поне по периферията на бизнес-проблема на чичо Боб. И щеше да е в състояние да го увери, че старият му приятел е добре.