Фред Саберхаген - Октагон

— Е…

Мъжът от задната стая се оказа не Еди, а онзи гладко обръснат младеж, който бе зареждал лентите по време на миналото посещение на Алекс в офиса. Той дойде в предната стая и ги погледна.

— Тръгвам си, Айрис — съобщи той.

Тя погледна към него.

— А, добре, Пол.

Пол се усмихна, докато минаваше покрай тях, и излезе. Той затвори вратата зад себе си и Алекс го видя да влиза в старата си кола пред сградата и да потегля.

Все още нищо не бе уредено.

— Наистина имам много работа — извини се Айрис. Но в начина, по който го каза, нямаше окончателност.

Алекс махна примирително с ръка.

— Няма да ви преча. Обещавам. Просто имам доста пари, които възнамерявам да инвестирам, и искам да проверя нещата сериозно, преди да го направя. — Той замълча за момент. — Искате ли да излезем да хапнем навън, когато свършите? Вие избирате мястото.

— Е… струва ми се, че току-що ми направихте предложение, на което не мога да откажа.

Айрис наистина имаше работа, която се проточи до средата на следобеда. Писмена работа, сметки и документи за сделки, които Алекс не се опитваше да си обяснява много-много. Разговаряха малко. Той усилено се стараеше да не остави впечатление, че шпионира или надзърта, но все пак се оглеждаше.

Към средата на следобеда, Айрис заключи офиса, качи се в колата на Алекс и го насочи към някакво място, което не изглеждаше скъпо, но се оказа такова и където ядоха мексикански ястия. Храната бе достатъчно люта, за да предизвика сълзи в очите на грингото, макар че Айрис го бе насочила към по-малко люти неща. Мексиканската бира бе единствената противоотрова.

И едното доведе до другото. Това бе просто естественият ход на нещата, бе забелязал Алекс. А понякога — не чак толкова често, но все пак понякога — последствията бяха приятни. В този случай, те се оказаха с голяма преднина пред списание „Плейбой“.

Вече се бе стъмнило, но всички лампи в най-голямата и най-хубава стая на партера все още не бяха запалени. Старите риза и дънки на Айрис, със сутиена и гащичките й върху тях, бяха струпани на един стол до леглото. Дрехите на Алекс бяха още по-безразборно разхвърляни по пода. А пълничкото младо тяло на Айрис, което ако не красиво, несъмнено бе активно и жадно женствено, лежеше до него в огромното легло.

— Уау — каза той и се отдръпна с въздишка на няколко сантиметра от нея, за да се отпусне. — Как си? — прибави, като смяташе, че би било любезно да попита.

— Чудесно. — Гласът на Айрис прозвуча замислено в тъмнината. — Алекс? Колко пари имаш намерение да инвестираш в компанията? Ако изобщо ми е работа да питам.

— А-ха. О-хо. Айк те е назначил да се опиташ да ме прелъстиш и да научиш тайните ми. Това е стара тактика. — Когато не последва отговор, Алекс продължи с различен глас: — Защо? Има ли някаква причина да не го правя?

— Х-м, не знам. Ако аз имах много пари, струва ми се, щях да си купя акции от нещо друго. От компанията „Ексксон“. Нещо сигурно. — Гласът на Айрис стана провлечен. — Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ти прелъсти мен, за да се опиташ да научиш нещо за програмата на „Старуеб“. Доста хора се домогват до същото. Но само си губиш времето, аз не знам нищо. Айк не я разкрива на никого.

— Обзалагам се, че щеше да я сподели с теб, ако беше спала с него.

— Спала съм. И той не ми каза нищо.

— Х-м. — Алекс се надигна на лакът. В тъмнината не можеше да види лицето на Айрис достатъчно добре, за да разбере нещо от него. — Кой се опитва да научи програмата на „Старуеб“?

— Всевъзможни хора. Типове, които размножават пиратски игри и ги продават. Или дори просто играчи, които търсят начин да излъжат.

Алекс изпуфтя.

— Никога не мога да преценя кога си сериозна и кога не.

— Наистина ли? — Айрис леко приближи към него мекото си тяло. Ръката й се протегна.

— Уоу. Сега мога да кажа, че си в сериозно настроение.

— Х-м. И ти също.

— Да. Освен, че първо наистина трябва да отида до тоалетната. — Нежно и неохотно, Алекс се освободи от нея и стана, като спусна крака си от ръба на леглото. — Не отивай никъде, връщам се веднага.

— Ще бъда тук.

Той затвори вратата на банята зад себе си, преди да включи лампата. Просто, за да не я заслепи. После, като премигваше срещу светлината, се облекчи. Дори сега „Старуеб“ блуждаеше в ума му. Сякаш бе свързан с всичко. Трябваше да има някакво разумно обяснение защо бе така. Вероятно всичко щеше да му се изясни някога, някога, когато не бе нито прекалено възбуден, нито пък му се спеше толкова, че да не може да мисли спокойно… а както изглеждаше, това нямаше да стане тази вечер. Алекс се усмихна на себе си в огледалото.