Фред Саберхаген - Октагон

Но след около час, сънят отново започна да изпълзява от клетката си. Изпълзяваше с тихи котешки стъпки, усмихнат и зовящ. Гневът му идваше на приливи и отливи. Нямаше да достави удоволствие на безименните си врагове, като се самоубиеше заради тях.

Близо до Литъл Рок той отби към един мотел, подписа се в регистрационната книга с някакво разпространено име и предплати за леглото в брой. Беше възнамерявал да отбие и да се опита да си почине край пътя, но реши, че там бе по-вероятно ченгетата да го забележат, отколкото в мотел; мотелът поне щеше да му предложи няколко часа забрава сред меките чаршафи, преди да го арестуват.

Събуди го тропане с убийствена сила, макар и да бе чисто психическо, а не физическо. Алекс седна на леглото задъхан. Отне му известно време да се успокои, че никой не чука на вратата. Стаята бе съвършено тиха и той бе съвсем сам.

Алекс се облече и излезе, като остави ключа от стаята. Този път никакви кончета за натискане. Покара малко сред лекия дъжд, който валеше от небе без никакъв намек за зазоряване, после спря да зареди бензин и откри денонощна закусвалня, където две чаши кафе и два сандвича със сирене го подкрепиха за очакващия го път.

Отново се стъмваше, когато Алекс отби към Атланта. Трябва да е вторник вечер, помисли си той. Отново бе полуослепял от изтощение, но се бе заклел пред себе си да не спира, докато не мине през онези високи железни порти. Бе се объркал на няколко по-малки завоя из елегантно криволичещите улици в северните части на Атланта, но упорстваше и накрая намери верния път. Високите железни порти бяха затворени, когато спря отпред, а земите зад тях изглеждаха тъмни и пустинни, но портите се отвориха незабавно при гласа му.

Докато караше отначало, улицата бе осветена само от собствените му фарове. Но преди да измине и половината от извиващия се, застлан с чакъл път, водещ към къщата, той бе заслепен от скритите отляво и отдясно ярко светнали лампи.

— Алекс! Постой там за малко — чу се рязко усилен гласът на чичо му. Трудно можеше да не се подчини. Вече бе натиснал спирачките, защото и без това не виждаше къде кара.

В мига, в който спря, на пътя пред него светнаха още лампи, този път слава Богу по-слаби, и започнаха да се приближават към колата му. Бяха прекалено малки, за да са автомобилни фарове. Миг по-късно, присвил заслепените си очи, Алекс успя да види, че по една от тези по-малки лампи е монтирана на върха на двете приближаващи пирамиди. А чифт подобни лампи се появи и в огледалото му за обратно виждане.

Една от приближаващите отпред пирамиди застана до колата откъм неговата страна. Алекс бе карал със свален прозорец и нищо не можеше да попречи на робота да вкара тънкото си метално-пластмасово пипало и да го протегне в колата. Спомнил си за металните ръце, Алекс се сви назад. Пипалото държеше нещо, в което Алекс разпозна малка телевизионна камера и тя се насочи право към лицето му, а после, методично, и към всички ъгълчета на купето.

Когато тази проверка завърши, всички светлини наоколо изведнъж отслабнаха. Точно зад спрялата пред колата му пирамида, Алекс видя превозно средство, което му заприлича на бронирана кола за голф, изтеглена почти на ръба на пътя. Отстрани на колата за голф се отваряше една врата и от нея излизаше човешка фигура с каска, подобна на полицейска. Надявам се, че ще ме оставят да поспя малко, преди да ме върнат в Ню Мексико, помисли си Алекс. Всичко останало няма значение, само трябва да ме оставят да поспя.

Приближаващата се към колата фигура се оказа на чичо му, който всъщност не бе облечен в полицейска униформа, а просто носеше някои защитни принадлежности. Алекс не можеше да каже дали бе въоръжен, или не.

Усмихвайки му се, чичо Боб отвори шофьорската врата. Алекс все още не можеше да се съвземе, за да направи това сам. Той излезе и като се движеше бавно, залитна и се спъна.

— Успя — каза весело чичо му, подхвана го под ръка и го погледна отблизо в лицето. Той носеше полицейска каска и на Алекс му се стори, че е облечен като за игра. Алби Пиърсън, инженерът, докаран в същия костюм, бе излязъл от колата за голф и стоеше неуверено до тях.

— Да — рече Алекс.

— Дай ми ключовете от колата си — нареди чичо Боб. — Ще я вкарам в гаража, докато не решим какво да правим с нея. Имаше ли други проблеми по пътя?

— Не. — Алекс подаде ключовете, а после загледа вцепенено как чичо му ги връчи на Пиърсън, който след кратка дискусия с работодателя си, влезе в наетата кола и я откара нанякъде. Пирамидите стояха край Алекс, сякаш също наблюдаваха. Не можеше да не си помисли, че ако просто заспеше тук прав, пирамидите щяха да го вдигнат и да го отнесат. Тази мисъл му помогна да държи очите си отворени.