Фред Саберхаген - Октагон

Докато Алби Пиърсън бавно откарваше колата в гаража, предните й фарове осветиха от не много далеч още една пирамида. И ако Алекс не започваше да халюцинира, тя държеше каишките на две кучета. Немски овчарки. Подпирайки се на ръката на чичо Боб, Алекс се запрепъва по пътя към къщата. Някои от пирамидите ги придружаваха като ескорт.

Алекс вече беше в къщата и седеше на удобен стол в удобна, добре осветена стая. Чувстваше се по-добре, особено след като за момента наоколо нямаше роботи. Там беше и някаква висока, елегантна блондинка, облечена в красив пеньоар, като че ли току-що бе станала от леглото. Изглеждаше на възрастта на Джен Брамагуптра и подаваше на Алекс нещо в чаша — да, спомни си той, току-що бе помолил за нещо за пиене. На масата до лакътя му имаше чиния със сандвич.

Той отпи от чашата и я остави. Някак си не бе разбрал името на жената и какво правеше тя тук. Но можеше да научи по-късно.

Чичо Боб, вече без каска, влезе в стаята. Придърпа едно столче и се настани пред Алекс, като ученик в краката на учителя си. Започна да му задава въпроси. Алекс разказа набързо историята за ужасното представление в хотела и за това какво бе правил оттогава.

Чичо му го попита:

— Сигурен ли си, че момичето беше мъртво?

— Разбира се. За Бога, нямаше никакво съмнение.

— Имаше ли много кръв? Ти каза, че е имало кръв.

— Съвсем малко. Само от ръката ми, струва ми се. От мястото, където тя ме одраска. Казах ти за това. — Той нави ръкава си и му показа. Нищо повече от драскотина и ризата всъщност не бе залепнала за нея.

— Колко дълго си спал или си бил в безсъзнание след стълкновението, след това нападение?

— Не знам. Няколко часа. Когато се събудих и напуснах хотела, бе още нощ, но не погледнах часовника. Не бях точно заспал, нали ти казах, онова нещо се опитваше да ме удуши.

Чичо Боб погледна жената, която се бе извърнала.

— Е — каза той, — разбирам, че сега много ти се спи. Имаш нужда от малко почивка, преди да поговорим сериозно за това, което трябва да направим. — Стана от столчето си и протегна ръка, която Алекс с благодарност пое, за да се изправи на крака. — Алекс, съжалявам. Когато те изпратих там, не мислех, че…

Алекс го погледна през мъглата на умората си.

— Всички сме в същата игра — промърмори той.

— Какво?

— Ти и аз. И внукът на д-р Брамагуптра. И бившият съпруг на г-жа Тарталия.

— Довърши питието си, Алекс, ако искаш. После си лягай.

— Така ще направя. — Той изпи наведнъж питието и се запита какво е. — Ти ме изпрати да проуча „Старуеб“.

— Да?

— Не ми каза нищо за него.

Жената с пеньоара стоеше до тях със скръстени ръце.

— Боб, смятах, че искаш да ти бъда юридически съветник в тази работа.

— Разбира се, Джорджи.

— Но и на мен не си казал нищо. Ще трябва да бъдеш съвсем откровен за всичко, което става. За всичко, Боб или се отказвам. Наистина.

Робърт Грегъри я погледа известно време.

— Знам, че ще го направиш, Джорджина — каза накрая той. После се обърна към Алекс. — Ти също. Отлично. За това не трябва да знаят много хора.

— Всичко, Боб. Или се отказвам.

— Почти всичко, Джорджина. Ще разбереш какво имам предвид на сутринта.

Алекс се събуди от дълбокия си сън, когато слънцето вече светеше силно, в същата стая за гости, която бе заемал и при предишното си пребиваване тук. Той лежеше сред меките завивки и възглавници, в разкош и необезпокоявана от никого тишина. Очевидно все още не бе арестуван. Погледна малката раничка на ръката си. В мускулите на врата си все още усещаше болката от душенето.

Остана няколко минути, подпрян на лакът, и се опита да събере мислите си, а после погледна часовника до леглото. Беше почти десет.

Все още гледаше часовника, когато на вратата на спалнята дискретно се почука.

— Кой е? — Той придърпа малко по-нагоре завивката. По стар навик спеше гол.

Вратата се отвори и Алекс бързо се изправи с вледенено сърце. В стаята влезе някаква машина и се насочи към него. После я позна и почувствал слабост, се отпусна на възглавницата. Беше само един от механичните прислужници и този път му носеше закуската върху подобната на поднос предна част.

Механичното нещо се плъзна до леглото и търпеливо изчака, докато сърцето и белите дробове на Алекс възвърнат нормалния си ритъм. Най-накрая той се протегна към невинната машина и предпазливо взе таблата, от която изскочиха остроумни крачета. Вече можеше да остави таблата стабилно върху коленете си.

Веднага щом роботът се освободи от товара си, от вътрешността му се чу глас: