Фред Саберхаген - Октагон

Вратата отвори трийсетина годишна жена, обута в дънки; косата й бе толкова тъмна, колкото и на г-жа Тарталия, но тя изглеждаше безкрайно по-жизнерадостна. Тенът на кожата й не бе тъмен, както подсъзнателно бе очаквал Алекс заради името Брамагуптра.

— Здрасти — поздрави го тя с приятелски глас, в който се усещаше акцентът на Средния запад.

— Здравейте. Аз съм Алекс Бароу. Току-що позвъних…

— Зная. Влезте. Аз съм Дженифър, д-р Брамагуптра ми е свекър.

— Благодаря ви.

В къщата бе уютно топло и на пръв поглед обстановката изглеждаше объркващо свръхмебелирана. Но докато го водеха от една стая в друга, Алекс бързо доби впечатление за могъщи, но и гъвкави сили, впрегнати на работа. Това място не бе толкова хаотично, както му се бе сторило в началото.

Някъде трябва да се продаваха преоценени черни дъски, тъй като изглежда из къщата бяха пръснати поне десетина. Бяха монтирани по стените, стояха по чертожните маси, бяха подпрени на други мебели. Някои от тях бяха покрити с надраскани математически формули; Алекс можеше да познае, че става дума за висша математика, макар и да не разбираше особено от нея, а имаше и много неща, които изобщо не проумя. На една от дъските видя списък с бакалски стоки, на втора — нещо, което приличаше на опит за разчитане на шифър. Други бяха изтрити и се виждаше само някаква зацапана неяснота. Във всяка стая поне върху една маса имаше струпани книги и листове хартия; в много от книгите бяха мушнати листчета. Върху капака на пианото беше струпан подобен товар, а при краката му лежеше на възглавнички един от характерните източноиндийски инструменти с много струни. Половината от стените бяха покрити с етажерки и повечето от лавиците бяха пълни.

Върху малкото разчистено пространство на чамовия под пред цветния телевизор, две дванайсетина годишни деца играеха на телевизионна игра. Държаха в ръцете си малки, свързани с жици кутийки и натискаха лостчетата; на екрана двама мънички баскетболисти — само скицирани фигури, вместо жизнените танцьорки на чичо Боб — се плъзгаха отляво надясно и обратно, сякаш залепени за електронни копита. Малката точка светлина, заместваща топката, подскачаше с шум, като за момента бягаше от символичните ръце на играчите. Резултатът бе 26 на 12 и оставаха още 3.28 минути игра. Едното момче бе русо, но другото отговаряше точно на фамилното име Брамагуптра.

Дженифър грациозно се провираше през цялата бъркотия и докато я следваше, Алекс наблюдаваше как се движат бедрата й в тесните дънки. От този ъгъл изглеждаше малко по-млада, отколкото му се бе сторило отначало.

— Татко? — извика тя напред.

В касата на една врата от тъмно дърво, до нещо, което приличаше на истинска броня на средновековен рицар, се появи набит стар мъж, облечен в огромен пуловер. В черната му коса имаше съвсем малко сиви косми, а върху маслиненото му лице почти липсваха бръчки, но наистина беше стар. Навярно, помисли си Алекс, по-стар от чичо Боб. Тъмните му очи изучаваха Алекс изпод очилата за четене в стил „Тед Кенеди“.

— Е, влизайте, млади човече — каза старецът с тихия си глас и го поведе.

Минаха през някакъв тесен коридор, чиито стени бяха украсени с малки килимчета, като онези, за които търговците от Стария град твърдяха, че са на индианците Навахо. После Алекс бе въведен в помещение, което напомняше кабинет на математик, дори повече от останалата част от къщата и където му предложиха удобен стол. Почти не се изненада, като забеляза до телефона модем. Компютър обаче не се виждаше никъде, само някакъв калкулатор на бюрото до старата ръчна пишеща машина. Дали дипломатическите писма на ОКТАГОН бяха напечатани на нея? Някак си изглеждаше невероятно, това помещение не приличаше на стая за игри.

Дженифър се навърташе наоколо, докато не бяха изчерпани всички обичайни забележки за времето, пътищата и така нататък. После старецът и младата жена размениха многозначителен, според Алекс, поглед и тя излезе, като тихо затвори зад себе си вратата на кабинета. Тъпият звук от подскачащата електронна баскетболна топка вече бе престанал.

— Сега. — Брамагуптра се наведе напред на стола си и подпря широко лакти на бюрото. — Изпраща ли чичо ви някакво конкретно съобщение за мен?

— Не, господине. Нямаше никакво конкретно съобщение.

Леко кафеникавото лице се промени неуловимо. Брамагуптра се отпусна отново назад. Когато проговори, това бе същият приятелски глас, и все пак нещо се бе изменило.