Фред Саберхаген - Октагон

Точно сега бе моментът един опитен таен агент да влезе и да претърси сейфа им. Ха-ха и хо-хо.

Миналата вечер в Стария град си бе купил слънчеви очила. Сякаш още тогава бе знаел, че днес щеше да му се наложи да кара продължително.

В Санта Фе Алекс излезе от междущатската магистрала, която тук завиваше на изток. „Различният град“ — гласяха рекламите; изпитваше любопитство и използва възможността да влезе и да го пообиколи. В предградията имаше големи лагери от подвижни къщи, на вид точно като онези, които бе виждал навсякъде другаде. Сградите не бяха високи, дори и по стандартите на Албъкърк. Градът бе по-малък, но постепенно стесняващите се с приближаването на центъра улици вкараха Алекс в автомобилно задръстване, което бе достойно за Манхатън. Очевидно центърът бе площад, който изобщо не изглеждаше по-различен от онзи в Стария град миналата вечер. Този площад сигурно бе известен с нещо, но Алекс не можа да разбере с какво. Не успяваше да прочете знаците добре, защото трябваше да съсредоточи вниманието си върху движението; очевидно нямаше никаква надежда да намери място за паркиране. Постепенно той заобиколи и тръгна в посока, противоположна на центъра. Спря в някакво обикновено заведение, за да си вземе хамбургер. После се консултира с картите си. Лос Аламос, забеляза Алекс, сега бе на по-малко от 80 километра.

Докато излизаше от града, отвсякъде се виждаха планини, някои от които съвсем наблизо. Районът тук, помисли си той, трябва да е значително по-висок от приблизително двете хиляди метра надморска височина на Албъкърк. Алекс бе останал с впечатлението, че откакто напусна Албъкърк, е карал почти непрекъснато нагоре и сега вечнозелените дървета от един или друг вид все повече и повече започваха да доминират в пейзажа. Вече виждаше снежни петна на височина, не много по-голяма от магистралата, по която караше.

Магистралата започна да се издига и спуска, но издигането все пак преобладаваше. Накрая от двете й тесни платна се отдели едно още по-малко и го отведе в Лос Аламос. В предградията, той мина покрай съоръжена с радар писта за кацане, върху която до елегантната нова контролна кула бяха паркирани скъпи частни самолети. Точно зад пистата, Алекс зърна концентрична група от тънки метални кули, върху които имаше слънчеви огледала. Огледалата фокусираха обедното слънце към нещо, облицовано с тъмен метал, на върха на друга кула, разположена по средата на групата.

Центърът на градчето Лос Аламос. То не беше по-голямо от Санта Фе, но имаше много по-малко кал и беше много по-малко оживено. До малкия паркинг, Алекс откри телефонна будка с цял телефонен указател. Намери името Брамагуптра, Х. Пое дълбоко въздух и набра номера.

Гласът, който отговори още при първото позвъняване, бе висок, но очевидно мъжки. А и звучеше отзивчиво, но кой знае защо, по някакъв фаталистичен начин. Поне това долови Алекс в прозвучалото „аллооо“.

— Ало? Бих искал да говоря с д-р Брамагуптра.

— Вече говорите. Кой е там?

— Господине, казвам се Алекс Бароу, племенник съм на Робърт Грегъри. Намирам се в Ню Мексико по работа. — Тук Алекс замълча, но не получи незабавен отговор. — Днес минавах покрай Лос Аламос и се отбих.

Последва по-дълга пауза, достатъчно дълга, за да усили съмнението на Алекс, че посещението наистина е било добра идея.

— Малцина просто минават покрай Лос Аламос — отбеляза накрая приятелският глас в ухото му. — Той не е разположен на пътя от някъде за някъде, както би могло да се каже. Няма значение. Как е напоследък д-р Грегъри?

— Много добре, господине. Поне беше, когато го видях преди два дни. Той ми предложи да се срещна с вас, когато дойда в Ню Мексико.

— Наистина. — Тънкият глас очевидно възприемаше това сериозно. — Да, мисля, че можем да се срещнем. Ще ми бъде приятно да се запозная с вас. Къде сте сега?

Упътванията към дома на Брамагуптра не бяха от най-простите, тъй като тук очевидно имаше само една улица, която пресичаше голямо дефиле, разделящо на практика всичко. И все пак, Алекс почти не се затрудни.

Къщата на 20-а улица, когато стигна там, бе средно голяма, построена от греди и камък, а покривът бе от каменни плочи и върхът му бе достатъчно заострен, за да й придава алпийски вид. Нищо подобно на замъка на лудия учен в Джорджия, но със сигурност изглеждаше удобна и достатъчно процъфтяваща. Старият приятел на чичо Боб очевидно не бе извънредно богат. Докато пресичаше изсъхналата през зимата трева на предния двор, Алекс можеше да обгърне с поглед почти всички посоки и да види планините. В двора растяха няколко високи ели; по северните страни на дърветата и върху къщата все още имаше сняг.