Фред Саберхаген - Октагон

В плика, носещ надпис „ЛУЦИФЕР“, Алекс намери няколко сгънати, напечатани на пишеща машина листа. Хартията бе тънка и светложълта на цвят. Поглеждайки отблизо, Алекс видя, че са копия от индиго — очевидно напечатаните съобщения, които Тарталия/АГРАВАН бе пратил в Атланта на чичо Боб. Това бяха предимно молби за помощ. ЛУЦИФЕР, трябва да ми пратиш флотилии на помощ, ОКТАГОН ме напада. Това бе основната идея. Трябва да ми помогнеш срещу ОКТАГОН…

В плика на ЛУЦИФЕР имаше също и три получени бележки, очевидно от чичо Боб, макар че Алекс не познаваше почерка на чичо си. В едно от писмата имаше две изречения, които според Алекс навеждаха на някои мисли.

Нямам каквато и да била обща граница с ОКТАГОН и затова не мога да го атакувам особено добре. Дори не знам кой е той.

Но нали се предполагаше, че ОКТАГОН е старият приятел на чичо Боб? Това вероятно означаваше, че те не знаят, че участват в една и съща игра; че са чували за героите си в играта, но само с кодовите им имена. А и не е далеч от ума обяснението, че са в една и съща игра, защото са поискали да бъдат… Алекс щеше да се опита да провери тази идея с Айк, само като теоретична възможност, щом получеше възможност отново да разговаря с него.

Той остави плика на ЛУЦИФЕР настрани и взе този на ОКТАГОН. Може би в него щеше да открие някакво обяснение. Но тук имаше още по-малко. Само две малки картички с кратки съобщения на жаргона на играта, зле отпечатани с изхабена лента и много правописни грешки. В тези картички изобщо нямаше ръкописен текст. Но имаше едно име — Брамагуптра, следвано от адрес.

Това, че вероятното съвпадение изглежда тайнствено, не означава непременно, че е нещо важно, каза си твърдо Алекс. Тривиалният проблем несъмнено си имаше и тривиално обяснение. А ако не беше така, тогава какво? Нямаше да седи в тази стая и да размишлява през целия уикенд.

Откакто бе пристигнал в Албъкърк, двама души му бяха споменали за Стария град. Беше своего рода обект за посещение. Сега му се искаше да бе поканил Айрис Кардано на среща, когато бе имал тази възможност. Не бе забелязал да има някаква друга връзка. Е, несъмнено щеше да я види отново в понеделник… но това, разбира се, не му вършеше работа в момента.

Старият град се оказа недалеч от хотела и имаше паркинг. Алекс прецени, че продаваните там сувенири приличат много на тези, които можеха да се намерят в Ню Йорк и Флорида, с изключение на индианските украшения, керамика и килимчета. Нямаше представа колко от тях са истински и колко са боклуци — никога не бе предполагал, че има толкова много.

Алекс си поръча питие, някакъв коктейл с текила, помисли малко и реши, че всъщност не му се пие повече. Всъщност му се искаше да сграбчи онази млада келнерка за някоя от едрите й, закръглени части, когато минеше покрай него следващия път. Нямаше да стане. Може би трябваше да поръча поне още едно питие. Само да бе поканил Айрис, преди тя да изчезне от офиса. Там бе видял и друго момиче, но не бе сигурен за името му. Дали то или Айрис си имаха приятели? Може би и двете.

На следващата сутрин Алекс бе събуден в самотното си хотелско легло от проникващите през завесите слънчеви лъчи и от силния шум на движението по близката магистрала. Списанието „Плейбой“ лежеше на пода там, където го бе пуснал. Уф, този романтичен живот на таен агент.

Алекс седна и разтърка очи. Трябваше да реши дали да се опита днес да наобиколи офиса на „Берсерки“. Може би не трябваше — Айк бе отбелязал, че е удобно в понеделник, и можеше да се раздразни.

Освен това през нощта в подсъзнанието на Алекс изглежда се бе родила друга идея.

Той хвърли поглед между завесите и видя пясъчен насип, обрасъл с някакви пустинни бурени, който поддържаше наклонените бетонни рампи, водещи към магистралата. Изпита силно желание просто да хване пътя и да разгледа някои от местните забележителности. Когато отвори още малко завесите, видя бялата стрелка на зеления пътен знак, която показваше накъде е пътят за Санта Фе.

Алекс се облече и отиде в хотелското кафене, което го изненада с многото си посетители. След закуска се върна в стаята си, помисли няколко минути, взе документите на „Старуеб“ и ги занесе в колата. Хотелският басейн бе пълен с вода, макар и никой да не го използваше в хладното утро. Ясният хоризонт стигаше до далечната планина, по която все още се виждаха големи снежни шапки.

Той се консултира с пътната си карта и тръгна към центъра. Мястото изглеждаше още по-мъртво, отколкото бе очаквал, че ще бъде в събота сутрин. Паркира от другата страна на улицата — срещу „Берсерки“. Около компанията нямаше никакви признаци на живот. И все пак Алекс излезе от колата, пресече улицата и опита да отвори вратата, а после натисна и звънеца до нея. Беше заключено и отвътре не се чуваше нищо.