Фред Саберхаген - Октагон

— Не съм сигурен. Обичам да пътувам много.

В този момент, от една от вътрешните стаи излезе мъж, който трябваше да е Джейкъби и който изобщо не приличаше на робот. Беше висок приблизително колкото Алекс, прегърбен и изглеждаше изключително силен. Носеше дънки, мокасини и спортна риза. Ако не секретарката му, поне той имаше дълга коса. Той се приближи с леко накуцване, поздрави Алекс и го поведе със себе си.

Недостигът на мебели очевидно се отнасяше за целия офис. Имаше още три-четири стаи, освен ако някъде другаде не се криеха още, а и компанията не изглеждаше много голяма от гледна точка на персонал. Джейкъби поясни, че до миналия месец е ръководел бизнеса от собствения си дом. После спря, за да размени няколко думи на технически жаргон с един приятен младеж, който последователно зареждаше малки магнитофонни ролки в някаква машина. Всяка заредена ролка предизвикваше взрив от чукане на съседния принтер, след което ролката се изваждаше от апарата и се пускаше в поставената наблизо картонена кутия. Наоколо бяха разпръснати много други кутии. На всичките четири стени на помещението бяха залепени тайнствени, ръчно надписани пластмасови схеми, показващи Бог знае какво.

В следващата стая — един съвсем малък личен кабинет — Айк се разположи зад разхвърляното бюро и с жест покани Алекс да заеме отсрещния стол. Алекс смътно бе очаквал да завари нещо като страната на чудесата на чичо Боб. Но отново, освен ако нямаше друг офис или някаква съвсем различна задна стая, която все още не бе открил… с изключение на апарата за разчитане на ленти и принтера, Алекс не виждаше нищо, което да му прилича особено на компютърно устройство.

Разговорът за инвестирането течеше мудно, донякъде за облекчение на Алекс. През повечето време Джейкъби стоеше зад бюрото си и очевидно се опитваше да обясни на Алекс основите на бизнеса си, но двамата или тримата млади помощници в офиса чукаха поред на вратата, за да го запознаят с проблемите си или с нещо, което трябва да беше полезна информация. Алекс не успя да разбере почти нищо. Той си отбеляза наум всичко, което можа, и се опита да проумее колкото е възможно повече от това, което ставаше около него.

Малко от проблемите можеха да бъдат схванати лесно. Току-що била доставена кутия рекламни моливи от производителите и трябвало да се вземат мерки за подходящото им разпространение. Алекс бързо мушна два от тях в джоба на ризата си. „“Берсерки" — гласеше надписът. — Почти смъртоносно оръжие, когато е подострен." Докато се опитваше да разбере шегата и се надяваше, че никой няма да го намушка с такова нещо, той дочу разговор за свикваща се скоро в Сан Франциско голяма конференция за игрите и „кой ще представлява фирмата там?“.

— Бизнесът трябва да върви много добре — отбеляза Алекс.

Джейкъби направи гримаса.

— Бизнесът е много напрегнат. Може би някой ден ще дойде време, когато ще получим малко истински пари. Когато ще мога да плащам на хората, които работят за мен, повече от три-четири долара на час. Когато джобът ми ще е пълен с пари, вместо просто да изтичат през пръстите ми.

Добро начало.

— Колко души работят при вас сега?

— Четирима на пълен работен ден. Още трима-четирима почасово. Повечето от тях са студенти в университета. Еди работи на пълен работен ден някъде другаде, а тук е почасово само, защото обича игрите.

— И всички останали се оправят с по три-четири долара на час?

— Е, двама живеят заедно и предполагам, че така си помагат. Други двама работят почасово в лабораториите, където според мен им плащат повече, отколкото за пълен работен ден тук. Как иначе мога да наема приличен програмист?

— Какви са тези лаборатории?

— Една голяма корпорация. Занимават се с правителствена работа. Тук са от създаването на първите ядрени оръжия. Около три-четвърти от продукцията им все още е оръжие. Но се занимават също със слънчева енергия и с всевъзможни други неща. В Ню Мексико се правят много изследвания. Имаме повече доктори на глава от населението, отколкото Ню Йорк, Калифорния или почти всеки друг щат.

— Затова ли организирахте бизнеса си тук?

— Организирах го тук, защото животът е по-евтин, отколкото в Калифорния. А пък съм и роден тук. Вие говорите като нюйоркчанин или нещо подобно.

Айрис Кардано стоеше зад очилата си с розови рамки на прага на малкия, но никога спокоен кабинет на Айк. Точно зад нея се въртеше някаква смугла жена на около трийсет години, прилично облечена, но с изражението на човек, който наистина се нуждае от хубав сън.