Фред Саберхаген - Октагон

Рекламираното безплатно откарване с лимузина предопредели избора му на мотел. Когато стигна до мястото, се оказа, че става дума за висока сграда, съвсем нова, построена почти на ъгъла, образуван от пресичането на две големи магистрали. Ако имаш пари, харчи ги — а той трябваше да създава впечатление, че е поне умерено заможен. Поиска и му дадоха най-голямата свободна стая на партера. Вместо обикновени ключалки, стаите имаха на вратите си номерирани бутони; набираш четирицифрена комбинация, която избираш сам и тя се запрограмира в рецепцията. Алекс избра последните четири цифри от серийния си номер във военновъздушните сили.

Веднага щом се устрои в стаята и телефонира, за да наеме кола, Алекс позвъни в „Берсерки“.

Някакво момиче му отговори незабавно. Докато изчакваше секретарката да провери дали Джейкъби е там, неизвестно защо Алекс си я представи да става иззад очуканото бюро и да тръгва боса, обута в джинси, с голи гърди под тъмния пуловер. Дълга, разрошена коса, а под очите й — сини кръгове. Миналата нощ или тази сутрин бе пушила трева. По дяволите, просто нейният глас му напомняше за друга, която някога е познавал. И започваше да се възбужда.

Няколко секунди по-късно се обади самият Джейкъби — гласът му бе раздразнен, но под контрол, както според Алекс трябваше да звучи гласът на един ангажиран ръководител. Разбира се, че бил заинтересован да разговаря с потенциален инвеститор. Да, определено било по-добре да говорят очи в очи. Разбира се, Алекс можел да намине към офиса веднага. Било толкова удобно, колкото и по всяко друго време.

Беше три часът следобед. Алекс помоли на рецепцията да го упътят, а после си купи карта на Албъкърк. Общата кредитна карта, която му бе дал чичо Боб — твърде странна, за разлика от другите карти в ограничения опит на Алекс, и носеща името на някаква даласка компания, за която никога не бе чувал — вероятно се бе сторила странна и на хората от фирмата за коли под наем; бяха му се обадили, за да му кажат, че централният им офис трябва да извърши още някои проверки. За съжаление, все още не можеше да разполага с кола.

Затова поръча такси, което означаваше, че трябваше да почака, докато пристигне пред хотела. Това определено не беше Манхатън. Компанията „Берсерки“ бе точно в центъра на града, но като наближи района стана ясно, че в Албъкърк той не е зоната с най-високи наеми. Фирмата на Джейкъби заемаше подобно на склад помещение в някогашна банкова сграда, точно на главната улица, бившето Шосе 66. На няколко преки в северна и южна посока се издигаха шумни строежи на небостъргачи или поне на това, което минаваше за небостъргач толкова далече на запад. Точно тук, на главната улица обаче, сградите бяха някак си смели, поне за 50-те години.

Витрините на бившата банка бяха боядисани докъм равнището на очите в прозрачно бяло. „Берсерки“, гласеше един надпис с — меко казано — полупрофесионално качество: парче бял картон, облегнато на небоядисан участък от прозореца. Под буквите, в ранния стил на Бък Роджърс, беше нарисуван хуманоиден робот, заплашително ухилен.

Алекс влезе вътре. Момичето, с което бе разговарял по телефона, не се виждаше, освен ако не беше тази спретната, пълничка блондинка с невинно лице и очила с розови рамки, която седеше зад малко бюро. Предната плоскост на бюрото липсваше и той видя, че краката й са обути в здрави найлонови чорапи. АЙРИС КАРДАНО, пишеше на пластмасовата табелка до телефона на бюрото й. Алекс се приближи и съобщи за какво е дошъл. И с гласа на въображаемото, облечено в черен пуловер момиче, Айрис го увери, че Айк ще го приеме само след миг.

Зад новото бюро и стол на секретарката очевидно нямаше много мебели, макар и да имаше много стаи. Тук-там върху новия килим бяха разпръснати листове хартия. Врати водеха към още няколко стаи. Всичко миришеше и имаше вид на ново или поне наскоро пребоядисано. На пода лежеше корково табло за обяви — мястото изглеждаше удобно за четене, ако се пълзеше на четири крака. Лампите, параваните и вратите също като че ли бяха нови.

— Какво правят хората в Албъкърк за развлечение? — попита Алекс, като пренебрегна за миг двата стола за посетители, недалеч от бюрото.

— Играят много на „Старуеб“ — увери го Айрис и вдигна глава. — Опитват се да си плащат наема. — Очевидно бе от онези хора, за които никога не можеш да бъдеш сигурен дали са сериозни или не. Като цяло, Алекс си падаше по такива. Тя го попита: — Дълго ли ще останете в града?