Фред Саберхаген - Октагон

— Не, не е прекалено много. Очаквам от теб сериозна работа.

От някаква далечна стая в къщата или по-вероятно отвън, Алекс чу нещо, което звучеше като гласове на работници, подвикващи си един на друг. Не можеше да разбере самите думи, но му се струваха изпълнени с енергия и ентусиазъм. Тук ставаха големи неща и хората бяха добре платени за участието си в тях. Изглеждаше, сякаш онези мъже вършеха някаква спешна работа, сблъскваха се с неочакван проблем и мобилизираха цялата си енергия и сръчност, за да го преодолеят. Изведнъж Алекс изпита силен страх, като си спомни, как едва не реши да не спира изобщо в Атланта.

Чичо Боб се бе замислил намръщено.

— Един мой стар приятел живее там, не много далеч от Албъкърк. В Лос Аламос — д-р Хенри Брамагуптра. Някога работехме заедно. — Чичото на Алекс замълча, като се взираше в него. — Ако имаш възможност… — Изречението завърши с въздишка.

— Да поздравя този д-р Брамагуптра, ако имам възможност?

— Не… знам. Хенри е един от малцината хора в света, на които вярвам безрезервно. Ако го видиш, можеш да му кажеш, че съм питал за него. Че бих искал да знам как е. — Проницателните очи на чичо Боб отново измериха Алекс. — О, по дяволите, няма значение. Може би е най-добре изобщо да не го безпокоиш.

По начина, по който прозвуча на Алекс, някакъв горд и чувствителен стар приятел преживяваше трудности в едно или друго.

— Имаш предвид, че би искал да знаеш как е, но не ти се ще той да разбере това?

— Нещо подобно. Искрено се надявам да знае, че съм загрижен за него. — Чичо Боб погледна плота пред себе си, сякаш търсеше някакъв определен инструмент или част; после сложи край на този въпрос с нова въздишка. — Да оставим това, Алекс. Айк Джейкъби и компанията „Берсерки“. Върху тях трябва да се съсредоточиш.

— Джейкъби и…?

— Компанията „Берсерки“. Името на малката компания, която управлява и притежава. Взел е името от научно-фантастичните разкази; става дума за някакъв вид роботи-убийци.

По време на вечерята Алекс за първи път бе обслужван от сервитьори извън ресторант; имаше дори моменти, в които част от ума му се питаше кой щеше да плаща сметката. А беше и първият път, когато изобщо видя робот да помага на келнерите. За всички останали това бе познато и обичайно; очевидно беше нещо повече от фокус. Машината, с размер и форма на автоматична миялна за съдове, помагаше на един от хората около масата: тихо и дискретно поглъщаше използваните чинии и остатъци от храна. Когато Алекс попита как работи това чудо, чичо Боб му отговори съвсем кратко; мислите му очевидно блуждаеха другаде.

Карълайн седна в инвалидната си количка между Алекс и баща си, и те се редуваха да й помагат с храната и питиетата. На вечерята тя бе облечена в синя рокля с дълги ръкави; свободно падащите й гънки създаваха илюзията, че крайниците и тялото й са по-закръглени.

Какво ли, запита се Алекс, щяха да кажат представителите на по-старото поколение от семейството в Ню Йорк, щом чуеха, че при Боб живее порасналата му дъщеря? Но после изведнъж осъзна, че навярно старите отдавна знаеха; най-вероятно бяха пазили съществуването на Карълайн в тайна в продължение на години, за да не бъде скандализирано младото поколение — това на Алекс. Е, добре.

На масата имаше още двама младежи, представени на Алекс като инженери, работещи за или с чичо Боб по проекти, които не разискваха много. Те му напомняха за цивилните инженери във военно-въздушната база, където бе изкарал по-голямата част от службата си, дори с ризите и вратовръзките си. Алби Пиърсън беше чернокож, около трийсетина годишен, прецени Алекс. Той разговаряше малко по време на вечерята и то предимно на служебни теми с работодателя си. Рони Фишър беше бял, по-млад — сигурно наскоро завършил — и разговаряше най-вече за спорт.

Алекс продължаваше да се пита коя е или коя е била майката на Карълайн и изобщо каква е тази история. Но не получи никаква информация по въпроса, а не възнамеряваше да разпитва, поне засега. Известно време Карълайн водеше обичайния за маса разговор, после побледня и започна да говори по-малко. Преди да свършат с вечерята, тя помоли да я извинят, като каза, че се чувствала уморена. Чичо Боб я погледна сериозно и кимна, но нито той, нито сестрите, които дойдоха да я отведат, не изглеждаха изненадани или притеснени.

Малко по-късно се извини и чичо Боб, заявявайки, че има някаква работа, и излезе с двамата инженери. Алекс откри телефон и позвъни у дома си, за да съобщи на родителите си да не го чакат още няколко дена, тъй като чичо Боб го убедил да поостане.