Фред Саберхаген - Октагон

Алекс смучеше едно кубче лед, с лекия вкус на уиски — всичко, което му бе останало.

— Добре. Казваш, че това са светове.

— Точно така. — Чичо Боб взе от долния рафт на масичката нещо, което приличаше на малка показалка, с изолиран кабел, свързан към единия й край. Със свободния край на показалката той посочи едно от зелените кръгчета на екрана, което се подчини на този магьоснически жест и изведнъж се уголеми. В кръгчето се появиха подредени букви и числа в съответни цветове. ФАБРИКИ, гласеше единият надпис, НАСЕЛЕНИЕ — другият. До числото 46 бе изписано RMS, каквото и да означаваше това.

— Само малък персонален компютър, а?

— Е, свързал съм го с някое и друго периферно устройство.

Зад Алекс се чу тихото свистене на тежко натоварени колела и той се обърна, решен този път да се противопостави на пирамидата с нещо като апломб. Вместо това видя слабо момиче с кестенява коса и красиво лице, което се приближаваше към него в инвалидна количка. Малките, бледи ръце бяха отпуснати в скута му, върху кадифения халат. Движеше се само главата му: брадичката нежно докосваше малкото контролно табло, което стърчеше пред лицето му като микрофон. Столът леко промени посоката си и след още едно докосване, спря.

Сините очи проучваха Алекс изпод леко влажната, тъмна коса. Стори му се трудно да определи възрастта на момичето — със сигурност под двайсет. Красотата на лицето му, с малка уста и високи скули, бе невероятна. Под брадичката му се виждаше част от някаква метална или пластмасова подпора. Под робата, тялото му изглеждаше нормално, неизкривено или деформирано, но определено със сериозен недъг.

Чичо Боб спокойно и равно каза:

— Алекс, това е дъщеря ми, Карълайн. Как беше плуването, скъпа?

Алекс действително бе чул да се скача от трамплин. Но в такъв случай, разбира се, трябваше поне да я придружава някой напълно подвижен. Той се пресегна, за да стисне ръката й, но си спомни колко неподвижни бяха мъничките пръстчета в края на ръкавите и смутено прекъсна движението си.

Ръцете на Карълайн не се движеха, но тя продължаваше спокойно да му се усмихва.

— Здравей, Алекс. Ти си първият от братовчедите ми, с когото се запознавам.

Най-сетне той се пресегна напред, докосна две малки пръстчета, сякаш бяха бебешки, и смутолеви нещо. Какъв блестящ диалог. Колко недодялан беше; така проигра шансовете си чичо му Боб да го прати на каквато и да било мисия, изискваща ораторско умение.

— Не знаеше, че имам дъщеря, нали?

— Не, сър, не знаех.

— Плуването беше чудесно, татко. Алекс, трябва да опиташ басейна. Надявам се, че ще ни погостуваш?

Изказаното желание прозвуча достатъчно искрено. Алекс погледна чичо си.

— Ще остане, поне за ден-два. Може би ще му предложа една работа.

Очите на Карълайн се насочиха към екрана.

— Само не „Старуеб“. — Тонът й загатваше, че Алекс трябва да заслужава нещо по-добро. — Това ли е работата?

— Онова, което имам предвид, определено е свързано със „Старуеб“. Но не е нещо обикновено.

Очите на момичето станаха предпазливо замислени и потърсиха погледа на баща й. В отсрещния край на стаята някаква чернокожа жена, облечена в бялата престилка на медицинска сестра, промуши глава през пролуката на вратата, а после влезе и застана неопределено усмихната, все още достатъчно далеч, за да се приеме наистина като част от групата.

— Е, отивам да си изсуша косата и да облека нещо малко по-официално. Ще се видим на вечеря — каза Карълайн. После докосна с брадичка контролното табло и количката бавно се завъртя с мекото бръмчене на електрически двигател. — Покажи му някои от увлеченията си — поръча тя на баща си, като погледна назад към тях още веднъж и се отдалечи с нежното свистене на колелата. Сестрата или прислужницата излезе с Карълайн, като вървеше до количката, но не я докосваше.

— Наистина ли не знаеше, че имам дъщеря? — повтори въпроса си чичо Боб, щом остана сам с Алекс.

— Не. Е, чувал съм, че си си падал по момичетата. За какви „увлечения“ говореше тя?

— Според мен, имаше предвид някои от тези графики. Създадени от компютъра изображения. През следващите няколко години компютрите ще променят нашия свят дяволски много… Графиките не са пряко свързани с това, за което исках да разговарям с теб, но можем да им хвърлим един поглед.

Той изключи екрана на играта и прекоси стаята. Там бе изградена солидна, висока до кръста платформа, с размера на куклена сцена. Почти от трите си страни бе оградена със стени от боядисан в черно шперплат, които я засенчваха от основните източници на светлина в помещението.