Фред Саберхаген - Октагон

— Предполагам, че си виждал холограми, Алекс?

— Да, един, два пъти. В техническото училище ни показваха и радарни системи, които използват холограмно изображение. Не знам дали имаш някаква връзка с…

— Занимавам се по малко с това — отвърна отсъстващо чичо Боб, като насочи вниманието си към друго контролно табло. На затъмнената сцена бликна мъгла от розова светлина. Създаде се някакво ново пространство или поне илюзия за такова, и в него се появи съвсем триизмерна фигура, с размер на кукла. Фигурата принадлежеше на млада жена, съвсем гола, стегната и атлетична, с къса кестенява коса. Отначало стоеше съвършено неподвижно, с ръце, изпънати отстрани, почти като във военна стойка. Но изведнъж, тя започна да се движи, сякаш изпълняваше репетирано упражнение по танц или гимнастика. Все пак движенията бяха прости и лесни: ходене, обръщане, навеждане, изправяне, отново ходене.

Някак си още отначало бе очевидно, че това не е порнография. След малко Алекс реши, че не става дума и за изкуство, макар да не знаеше, какво е точно. Внезапно той си спомни за онези много стари фотографски изследвания на — какво ли бе името на автора? — Мъйбридж или нещо подобно. Фотографът, който бе проучвал човешките и животинските движения, както може би никой друг по времето преди високоскоростната фотография.

Лицето на момичето бе сериозно и делово. То седна в образа на стол, който се материализира по някакъв начин, когато бе необходим, и изчезна, щом фигурата пак се изправи. А сега, запълвайки изцяло пространството, в което се движеше момичето, се появи триизмерна скала от тънки, прави линии с огненобял цвят. Живите линии определяха точно движещото се очертание на нейното тяло. После от краищата на изображението започнаха да излизат и да кръжат числа и други символи с тъмночервен и яркосин цвят. Холограмата изглеждаше съвсем солидна, по-истинска от най-добрите двуизмерни снимки, само дето, помисли си Алекс, цветът на кожата не изглеждаше съвсем реален.

— Това бе направено в тази къща миналата година — информира го чичо Боб. — Жив запис на истински модел.

— Да, виждам, че е жива. — Колкото повече продължаваше танцът, толкова повече изглеждаше, че предизвиква еротични усещания.

— Наистина ли? — попита чичо му и докосна някакви копчета. Момичето и розовата му мъгла изчезнаха, за да бъдат заместени от друг модел, който се движеше на ясносин фон. Това изображение бе също прекалено контрастно, но цветовете сега изглеждаха по-добре. Тази млада жена бе в трико, косата й беше по-къса и по-тъмна от косата на първия модел, но изпълняваше същите, почти формални движения. Имаше нещо познато в това момиче…

— Карълайн е саката вече от три години — каза чичо Боб.

Алекс го чу, но отначало не свърза думите му с картината, която наблюдаваше. После го осени. Това момиче имаше лицето на Карълайн, макар да бе малко по-пълно. Той погледна към чичо си, без да разбира.

— Направихме го само преди няколко месеца — продължи чичо му. — Не съм сигурен, че Карълайн имаше това предвид, когато предложи да ти покажа увлеченията си, но… моля.

В изображението ръцете и краката на Карълайн бяха пълни със здраве и сила, а движенията им — плавни като в балет. Дали лицето й по някакъв електронен начин не бе свързано с тяло на гимнастичка? Ала определено не бяха използвани крайниците и тялото на предишния модел, онова момиче беше по-мускулесто.

— Това, както виждаш, Алекс, е тялото на Карълайн, каквото трябваше да бъде. Сканирахме много нейни стари снимки и вкарахме информацията — много информация. После екстраполирахме математически данните за нормалния й растеж и развитие, за да видим какво трябва да е оптималното й състояние. — Чичо Боб леко се засмя, когато изображението на момичето изведнъж се хвърли напред, направи напълно невероятна стойка на ръце и накрая застана в съвършено балансирана поза на един пръст. — Харесва й да вмъквам някои малки трикове тук-там.

— И това е… снимка? — попита Алекс, като се опитваше да асимилира казаното.

— Съвсем не. Абсолютно всичко е графика, начертана от машината. Това, че изглежда като истинско, е най-вече въпрос на количеството информация, която може да съхранява машината, и на финото детайлиране на изображението. А, разбира се, щом веднъж Карълайн е вкарана в паметта, можем да я променяме както си искаме, да я караме да прави всичко.

Сега Карълайн бе седнала до малка, съвсем реална на вид масичка. С грациозни движения на ръката и китката, тя си взимаше от поставената пред нея храна.