Фред Саберхаген - Октагон

В продължение на няколко мига шофьорът се взираше в еднодоларовия бакшиш с безизразно лице.

— Надявам съ, че оназ порта шъ мъ пусне да излазъ — каза само той най-сетне. — Ако не мъ пусне, шъ съ върна.

Алекс застана сам на чакълената настилка, с единствената си чанта. Летни мушици, прескочили сезона, жужаха и бръмчаха сред дърветата. Огромният дървен портал зад една извънредно широка, но иначе съвсем обикновена входна стъклена врата, зееше открехнат. Той вдигна войнишкия си сак и се приближи, докато вързаните кучета тихо коментираха помежду си какво биха искали да му сторят.

Алекс надникна през стъклото и смътно видя някаква просторна стая. Само на няколко стъпки зад вратата имаше още една метална пирамида. Тази завършваше с нещо черно, с размерите на селска пощенска кутия — може би си и беше пощенска кутия, защото до нея бе свито нещо, напомнящо малко метално флагче. Дали след пенсионирането си чичо Боб не се бе отдал на модерно изкуство? Или…

Чичо Боб излезе на сцената, появявайки се от огромната смътно виждаща се зала във вътрешността на къщата. Бе облечен с шорти, маратонки и отворена на гърдите спортна риза в крещящи цветове.

— Влизай, Алекс — извика от около петнайсетина метра белокосата фигура. — Имаш ли нужда от помощ с багажа?

— Не. Нося само една чанта.

Алекс отвори стъклената врата и вкара войнишкия си сак вътре, където го пусна на земята с тъп звук. Вратата дори не скръцна, когато се затвори сама зад него, но се чу многократно прещракване. Трябва да е някакъв вид модерно резе, помисли си неопределено Алекс. Чичо му се приближи към него и протегна ръка.

Макар и отдавна да живееше на юг, ръцете и лицето на чичо Боб не бяха особено загорели. Под бялата коса, чиято естествена къдравина й придаваше стоманен отблясък, лицето му бе набръчкано. Беше известен достатъчно, за да си помисли човек, че е можел да постигне големи успехи в политиката. Трябва да е някъде около 60-годишен, мислеше си Алекс. Но под ярката риза коремът му бе толкова плосък, колкото и на Алекс, а ръцете му изглеждаха по-мускулести от тези на племенника му — той бе усетил силата им при ръкостискането. Двамата с Алекс бяха почти еднакви — средни на ръст.

— Алекс, как си? Последния път, когато те видях, беше толкова мъничък… но във всеки случай, те познах. Имаш червена коса като баща си и майчините си щръкнали уши. Между другото, как са всички вкъщи?

— Добре, доколкото зная.

— Чудесно. — Той пусна ръката му. — Последния път, когато те видях, трябва да беше във фермата.

— Фермата ли? Чия ферма?

— Не, не, сбърках, разбира се. — И чичо Боб, развеселен от собствената си грешка — или нещо друго — сграбчи Алекс през раменете и го повлече навътре в къщата, оставяйки синята чанта да лежи там, където си беше на пода зад тях. — Предполагам, помислил съм си за някой друг… Какво ще кажеш за едно питие? Сега трябва да си… на двайсет и три?

— Точно така.

— Или не пиеш толкова рано през деня?

— Вече е следобед, нали? Няма проблем, предполагам.

— Обядвал ли си?

— Нахраниха ме в самолета. — Сега имаше възможност да разгледа повече стаи от къщата. Тя бе… объркваща. Което можеше да се очаква от къщата на ерген-милионер, пътувал много по света, но навярно не проявявал никога особени грижи за вътрешната украса. Макар че чичо Боб очевидно се грижеше за вида на земите си, както Алекс прецени по количеството работа, извършвана навън.

Зад Алекс се чу звук, който предполагаше нещо тежко, плъзгащо се на здрави колела. Той се обърна и откри, че металната пирамида, която по-рано стоеше до предната врата, сега се движеше. Тя се насочваше по права линия към войнишкия му сак. Докато Алекс наблюдаваше, предната част на машината се отвори широко, и се спусна почти до равнището на пода. Машината продължаваше гладко напред и когато достигна обемистата чанта, я загреба и погълна. Отново затворена, пирамидата без да спира се плъзна по една пътека и се насочи право към наблюдаващите я мъже. Тя се носеше към тях методично, а подобното на флагче нещо върху пощенската кутия сега бе разгънато.

Алекс несъзнателно започна да отстъпва от пътя на пирамидата, но откри, че чичо му продължава да го прегръща през раменете. Чичо Боб се смееше кротко и тихо.

Пирамидата съвсем уверено ги заобиколи на скритите си колела. Тя продължи пътя си до средата на залата, а после направи рязък завой надясно, и без да се колебае, продължи към едно странично помещение. Алекс я следваше и гледаше. В края на страничната зала се виждаше старомодна вита дървена стълба. Той наблюдаваше и чакаше.