Фред Саберхаген - Октагон

Близо до горния десен ъгъл на картата очакваха да им обърне внимание дипломатическите му писма, подредени в спретната купчинка — трябва да имаш известна организация по някоя част от живота си. Всеки плик бе маркиран с кодовото име на някой друг играч и съдържаше всички съобщения, получени от този играч, както и копия на изпратените от Тарталия отговори. Още от самото начало бе разбрал, че за тази игра се изисква методичност.

Недалеч от малката купчинка дипломатически писма лежеше брошурата с правилата — четиридесет силно захабени, гъсто отпечатани страници, готови за консултация. Купчината компютърни разпечатки до брошурата — по един лист за всеки ход от играта — показваше развитието на събитията от гледна точка на героя на Тарталия.

Освен това, там бе купчината с разпечатки на предишни питания и нареждания на Тарталия, които бе пращал на посредниците, за да ги вкарват в своя компютър, а те после му ги бяха връщали по пощата. И накрая, малките пластмасови кофички, които Тарталия използваше, за да съхранява различните жетони, парченца дърво и пластмаса, събрани от други игри, защото сега с тях представяше на картата своите флотилии, фабрики, народи и суровинни източници.

Изобщо, „Старуеб“ си я биваше. Тарталия смяташе, че до голяма стенен това беше най-очарователната игра, с която се бе сблъсквал дотогава. А сега наоколо нямаше никой, който да тъпче нещата му и да мърмори, че било разхвърляно. Възможността да остави този път играта да се разпростре из целия апартамент предизвикваше у него усещане, донякъде сходно с разкопчаването на прекалено стегнат колан: бил си прекалено дебел, бил си мърляч, чиято жена го е напуснала. Но и удобствата, следствие на този факт, определено носеха облекчение.

Веднага щом се прибра вечерта от работа, Тарталия си изпече една пържола и си размрази малко пържени картофки в печката. Когато отвори и консерва грах, вечерята беше готова. Скоро след това той вече бе свършил с нея и бе разчистил всичко, за да попречи на хлебарките да се настанят стабилно в апартамента; по свой собствен начин, те бяха агресивни като всеки друг, дори като ОКТАГОН, по отношение на строенето на империи. Към шест и петнайсет малкото съдове и прибори, които Тарталия бе използвал, бяха накиснати в мивката и той вече палеше лулата си, позволявайки си да хвърли първия сериозен поглед за вечерта върху своята карта на „Старуеб“.

Само на няколко стъпки от горния край на картата една плъзгаща се стъклена врата водеше към измамно малкия балкон, на който Делия се бе опитвала да го накара да намери място за два стола, тъй че да могат да седят заедно и да съзерцават планината. Отдалечена на около осем километра, висока и гола, Сандия сега изглеждаше червеникаво-розова от залеза, нашарена с тъмни, сурови сенки. Почти не се виждаше да е останал сняг, дори и по хребета. Пролет в Ню Мексико. Тарталия не искаше да се разсейва, затова се приближи до големия прозорец и спусна завесите. След това запали лампата.

Сега това бе Стаята на войната. Може би част от личния щаб на императора. Нещо като бункера на Хитлер. Покриващият целия под имперски килим показваше някои признаци на износване, най-вече от предишните наематели. Върху този неизчистваем изтъркан килим се бе проснал мъж на около трийсет и пет годишна възраст, търговец, облечен в умерено модерни дрехи, без сако и вратовръзка. Тъмната му коса едва започваше леко да се прошарва, а коремът му се превръщаше в малко шкембенце. Време да отпусне колана. Щом се оригна, Тарталия почувства облекчение.

Сред полуразхвърляните листове хартия на пода той постави бланка, в която трябваше да попълни хода си и после да я прати по пощата. А сега и химикалката. Един брой от списанието за игри му осигуряваше добра подложка за писане — върху дъската под картата нямаше повече място. Щеше да изпрати хода си вечерта или на сутринта, а посредниците на играта щяха да го получат утре или вдругиден, което бе крайният срок. Фактът, че компанията „Берсерки“ се намираше точно в този град, бе удобен за Тарталия и според него донякъде ощетяваше играчите от Ню Йорк, Сиатъл или Атланта.

Империята, управлявана от АГРАВАН — това бе кодовото име на Тарталия в играта — имаше неприятности. Бе атакувана на два фронта. Най-вече от ОКТАГОН, който, макар и също Строител на империи, настъпваше като Берсерк; в същото време и друг играч стреляше срещу Тарталия/АГРАВАН. Някъде бе чел, че разделянето на бойните сили обикновено е грешка, особено когато те превъзхождат по численост. А какво би сторил Наполеон на мястото на АГРАВАН? Ами Александър Велики или Патън? Несъмнено най-доброто, ако можеш да го направиш, бе да елиминираш бързо единия от двамата нападатели, после да се насочиш незабавно към другия. Но и двамата разполагаха с безбройни орди от кораби…