Фред Саберхаген - Октагон

А после отново започна методичното стържене. По едно време на Тарталия му се стори, че вижда потрепване, като от пъхнато острие на нож, в пролуката до евтината ключалка. Бе казал на Делия, че ще постави резе, но така и не го направи.

Изщракване откъм ключалката и отново изщракване. Вратата започна да се отваря, като бавно се завърташе в нощта. След това спря да се движи, наполовина отворена, а който и да я бе отворил, оставаше скрит. С оръжието в ръка, Тарталия погледна в мрака, но не забеляза нищо, освен част от тъмната площадка на задното стълбище и откритата дървена стълба, която водеше надолу.

Той пристъпи предпазливо напред и се опита да види повече. Светлината на уличните лампи осветяваше част от паркинга зад сградата. Мястото, където обикновено паркираше Делия, бе заето, но не от нейния автомобил. Товарната кола на нейното място изглеждаше нова и бе боядисана в жълто и сиво. Съсредоточените мисли на Тарталия изоставиха фургона; нямаше конкретна причина да го свързва с който и да стоеше зад неподвижната, полуотворена врата.

Не възнамеряваше да им вика отново, които и да бяха те. Той бавно пристъпи, като насочваше повече или по-малко оръжието си. Къде бяха сега всички съседи, които можеха да му бъдат от полза? Занимаваха се със собствените си работи, разбира се, в собствените си апартаменти. Но какво ставаше, кой, по дяволите, можеше да бъде, кой ли луд или шегаджия би правил такова нещо?

Който и да стоеше зад вратата, демонстрираше ненормално търпение, като просто продължаваше да чака там. Или пък, внезапно си помисли Тарталия и усети нещо като поява на безпокойство, или пък натрапникът вече бе избягал, нагоре или надолу по стълбите. Веднъж отключена, вратата можеше да се открехне сама. Бе закачена на зле построена, леко наклонена стена.

Тарталия пристъпи напред с нарастваща смелост, като си мислеше: „Тези луди копелета! Не знаят какви късметлии са. Много лесно можех да им тегля куршума и…“

Почти бе докоснал вратата, когато тя се блъсна в него с невероятна сила. Ударен по дясното рамо и отстрани по главата, Тарталия започна да пада на прага. Но преди да се свлече окончателно, главата му бе притисната в менгеме между вратата и касата.

Беше се подпрял на едно коляно и не можеше да се изправи. И да не бе притиснат от онова, което усещаше като планина върху себе си, пак нямаше да може да се освободи. В отчаянието си, той се опита да натисне спусъка на пистолета, като го насочи към вратата. Но показалецът му някак си се оказа извън пръстена около спусъка.

Внезапно ужасният натиск изчезна, Тарталия падна напред на четири крака и изпусна оръжието от ръката си. Единственото, за което бе способен да мисли, беше главата му, която усещаше като страхотен вакуум, готвещ се да всмуче в себе си цялата болка на света. Само след миг, сигурно бе, черепът му щеше да експлодира.

Сега подуши възможност да види какво имаше зад вратата. Това, което зърна, му бе познато и поне в общите си очертания можеше да бъде идентифицирано. Но от всички невероятни неща, които си бе представял, на тази малка стълбищна площадка…

Инвалидна количка?

Насочила се отново към главата му, вратата дойде прекалено бързо, за да може дори и да се опита да се предпази.

— Тук е Робърт Грегъри.

— Здрасти, чичо Боб…

— Но не съм си вкъщи. Когато това записано съобщение свърши, ще имате трийсет секунди да оставите съобщение за мен. Моля, започнете да говорите незабавно, след като чуете сигнала. — Макар и да бе живял в продължение на десетилетия, през по-голямата част от живота си, в различни райони на юг, гласът на чичо Боб все още звучеше повече като на нюйоркчанин, отколкото като на какъвто и да било друг.

Застанал в ултрамодерния терминал на летището в Атланта, Алекс Бароу почувства леко раздразнение. Бе малко глупаво да отправя топли приветствия към някаква машина. Той направи гримаса в телефонната будка и се приготви да започне отново, веднага щом проклетото нещо му дадеше възможност. В мига, в който писукащият сигнал в ухото му престана, той каза:

— Здравей, чичо Боб. Тук е Алекс. Алекс Бароу. Помниш ли, наскоро ти писах, че щом се уволня, може да намина край теб по пътя си на север? Е, във вторник напуснах военно-въздушните сили и…

— Алекс? — Това бе същият глас на нюйоркчанин, който го бе прекъснал преди малко, но този път звучеше различно, живо и отзивчиво. Беше бърз и някак си внушаваше представа за човек, който работи извън кабинет; може би глас на моряк или летец. — Да, получих писмото ти. В Атланта ли си?