Фред Саберхаген - Октагон

— Айк? Това е г-жа Тарталия — съобщи Айрис и се оттегли.

— А-ха. — Айк незабавно позна г-жа Тарталия по име, макар и очевидно да не я бе познал по лице. Той стана и с накуцване заобиколи бюрото и стола на Алекс, за да я поздрави.

— Много съжалявам за съпруга ви — промърмори той с равен глас.

Г-жа Тарталия прие съболезнованията му с лека гримаса. В едната си ръка държеше малък пакет от бели пликове за писма, наред с други сгънати листове хартия.

— Можех да ви пиша или да телефонирам — отвърна тя също монотонно. — Но работя съвсем наблизо, във „Фърст Нешънъл“, и си рекох, че е най-лесно просто да намина. — Сега жената гледаше Алекс, макар че явно мислите й бяха някъде другаде. — Донесох тези неща. Бяха на Карл. Помислих си, че могат да са полезни по някакъв начин на вашите хора. Според мен, Карл имаше някаква сметка при вас? За да плаща игрите си?

— Да, така е. — Айк пое пакетчето, а после се протегна от прага на малкия си личен кабинет, за да хване ръката на минаващия помощник.

— Еди, извади сметката на Карл Тарталия — тя е в папката му, нали знаеш? Нямам представа точно каква е сметката му в момента.

— Надявам се, нямате претенции, че той ви дължи повече пари.

— Нека просто да проверим. Не вярвам да става дума за много пари и в двата случая.

Измина половин минута в неловко мълчание. После високият и тъмнобрад Еди се върна, с кафява папка в ръце. Той я подаде на Айк и излезе.

Айк отвори папката, погледна сметките и изпуфтя:

— Надплатил е единайсет долара. Мога да ви ги дам веднага, ако искате.

— О, да, ако нямате нищо против.

Айк се върна на бюрото си и жената го последва. Алекс не знаеше дали да стане или не, но накрая се изправи. Не бе нужно, нямаше да го представят.

— Десет и един, тук са единайсет. Бих искал само да подпишете квитанцията, ако нямате нищо против.

— Разбира се. — Вдовицата Тарталия се усмихна малко глуповато, почти извинително. Навярно бе очаквала повече проблеми от тези странни хора, които ограбваха лековерните мъже, възприемащи игрите напълно сериозно.

— Изглежда имате съвсем разработена процедура — отбеляза тя, подавайки на Айк подписаната квитанция.

— Нещо подобно ми се случи миналия месец. — Айк взе листа, без да знае къде да го сложи и накрая го пусна на бюрото си сред останалите разхвърляни неща. — Една жена от Аризона, синът й играеше „Старуеб“. Беше убит, очевидно от някакъв взломаджия.

— Предполагам, че Карл просто е паднал. — Г-жа Тарталия приглади назад тъмната си коса. Вероятно нямаше да остане вдовица задълго, помисли си Алекс, веднага щом престанеше да изглежда толкова уморена. Тя продължи: — Според полицията, няма доказателства да е било нещо друго. Паднал и си ударил главата в пода. Е, възможно е, той беше тромав. Няма да твърдя, че страдам особено, вече го бях напуснала.

— О — каза неутрално Джейкъби.

— Единственият проблем е, че имаше оръжие в апартамента, а сега не мога да го намеря. Нищо друго не липсва. Дори не споменах пред полицията за пистолета. Боях се да не ме обвинят, че нямам разрешително или нещо такова. Може би Карл го е заложил някъде — изсмя се тя нервно.

— Наистина не знам как стоят нещата с разрешителните за притежаване на оръжие.

— Е, предполагам, че ви отнех достатъчно време. Благодаря за върнатите пари.

Щом г-жа Тарталия си замина, Айк седна отново зад бюрото си и погледна към Алекс, сякаш се опитваше да си припомни за какво бе дошъл той.

— Сега ни трябва заместник — рече Айк.

— За какво става дума?

— Трябва да вкараме в играта заместник, който да заеме мястото на Тарталия.

— Мога ли аз да се заема с това? — попита импулсивно Алекс. Както се бяха договорили с чичо Боб, един от добрите начини да научи нещо за бизнеса, бе да стане клиент.

Айк обмисли предложението.

— Е, имаме списък с хора, които са се записали като заместници — по този начин влизат в играта на по-ниска цена. Но понякога, в специални случаи, използваме някой от персонала или… само една минута. Ще се върна веднага.

Останал сам, Алекс седеше замислен и упорито не обръщаше внимание на листовете по бюрото. Изглеждаше прекалено лесно. Макар и да трябваше да признае, че нищо, което бе видял досега, не предполагаше някой от тези хора да е способен на измама.

Джейкъби се завърна само след около минута, като носеше друга папка, чието съдържание проучваше в движение.

— Не разбрах, че… — мърмореше Джейкъби, сякаш на себе си.

— За какво става дума?