Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Той се научил още, че те имат общи места за молитва, които често се намират извън градските порти в изоставени къщи, а дори и в аренарии. Там те отдават почит на Христа, пеят и се угощават. Такива места имало много. Хилон предполага, че Лигия нарочно не ходи там, където отива Помпония, за да може в случай на съд и разпит Помпония смело да се закълне, че не знае къде се е укрила Лигия. Може би презвитерите са я посъветвали да бъде предпазлива. Когато Хилон сам огледа тия места, ще ходя с него и аз и ако боговете ми позволят да съзра Лигия, кълна ти се в Юпитер, че този път не ще ми се изплъзне от ръцете.

Мисля постоянно за местата, където се молят. Хилон не иска да ходя с него. Страхува се, но аз не мога да седя у дома. Ще я позная веднага, дори ако е преоблечена или забулена. Те се събирали да се молят нощем. Познал бих навсякъде гласа й, всяко нейно движение. И аз самият ще отида преоблечен и ще оглеждам всекиго, който влиза или излиза. Постоянно мисля за нея и затова ще я позная. Хилон трябва да дойде утре и ще отидем. Ще вземем със себе си оръжие. Няколко мои роби, които бяха разпратени из провинцията, се върнаха с празни ръце. Но сега съм сигурен, че тя е тук, в града, може дори да не е далеч. Аз и сам посетих вече много къщи под предлог, че търся да наема някоя. При мене ще й бъде сто пъти по-добре, защото там живее цял мравуняк беднотия. Нищо няма да пожаля за нея. Пишеш, че добре съм избрал; да, избрал съм си грижа и терзание. Първо ще отидем в тези домове, които са в града, после извън градските стени. Надеждата очаква нещо от всяко утро, иначе не би могло да се живее. Ти казваш, че човек трябва да знае да люби и аз умеех да говоря с Лигия за любовта. Но сега само копнея, само очаквам Хилон и в къщи е непоносимо. Прощавай.“

Хилон обаче не се обади много дълго, така че Виниций накрая не знаеше какво да мисли. Напразно си повтаряше, че за да донесе търсенето добър и сигурен резултат, трябва да не се бърза. И кръвта му, и поривистата му натура се бунтуваха против гласа на разсъдъка. Да не прави нищо, да чака, да седи със скръстени ръце, това беше нещо толкова противно на неговия нрав, че по никой начин не можеше да се примири с него. Скитането из затънтените улички на града в тъмен робски плащ му се струваше едно самозалъгване и не можеше да го задоволи, защото беше напразно. Неговите освободени роби, на които бе наредил да търсят отделно, бяха хора хитри и опитни, но Хилон се оказа сто пъти по-ловък от тях. Заедно с това освен любовта към Лигия в него се зараждаше и упорството на играч, който иска да спечели играта. Виниций винаги беше такъв. От най-ранна възраст още той бе прокарвал това, което искаше, с буйността на човек, който не разбира, че не всичко може да се постигне и че понякога трябва да се откаже от него. Наистина дисциплината във войската временно беше обуздала неговото своеволие, но същевременно бе му внушила, че всяка заповед, която дава на подчинените си, трябва да бъде изпълнена… А и продължителният му живот на Изток, сред огъващи се низкопоклонници, свикнали на робско послушание, още повече затвърди в него убеждението, че за неговото „искам“ няма граници. Затова сега силно страдаше и неговото самолюбие. А в тези несполуки, в тази съпротива и в самото бягство на Лигия имаше и нещо неразбираемо, някаква загадка, която той отчаяно се мъчеше да разреши. Чувстваше, че Актея бе казала истината и че той не е бил безразличен на Лигия. Но ако е така, защо тя е предпочела скитничеството и бедността пред неговата любов, пред неговите ласки и пред живота в разкошния му дом? Той не можеше да намери отговор на този въпрос, но стигаше до неразбираемия за него извод, че между него и Лигия, между техните схващания, както и между неговия и на Петроний свят, от една страна, и света на Лигия и Помпония Грецина, от друга, съществува някаква разлика и някакво недоразумение, дълбоко като пропаст, която нищо не може да запълни и изравни. Тогава му се струваше, че трябва да изгуби Лигия и при тази мисъл губеше и остатъка равновесие, който Петроний искаше да запази у него. Имаше моменти, когато сам не знаеше дали обича Лигия, или я мрази; разбираше само, че трябва да я намери и че би предпочел да го погълне земята, отколкото да не я види и да не я притежава. Въображението му беше толкова силно, че той я виждаше понякога много ясно, сякаш стоеше пред него; припомняше си всяка дума, която й беше казал и която бе чул от нея. Чувстваше я близо до себе си; чувстваше я на гърдите си, в обятията си и тогава желанието го обзимаше като пламък. Любеше я и я зовеше. А като си помислеше, че е бил обичан от нея и че тя би могла доброволно да изпълни всичко, което той искаше от нея, обхващаше го огромна, бездънна жалост и някаква голяма нежност заливаше сърцето му като огромна вълна. Но имаше и моменти, когато бледнееше от ярост и се любуваше в мислите си на унижението и мъките, на които щеше да подложи Лигия, когато я намери. Искаше не само да я има, но да я има като стъпкана робиня, а същевременно чувстваше, че ако трябва да избира: дали да бъде неин роб, или да не я види вече никога, той би предпочел да бъде неин роб. Имаше дни, в които той мислеше за белезите, които бичът би оставил върху розовото й тяло, а същевременно би искал да целува тези следи. Минаваше му през ум и че би бил щастлив, ако можеше да я убие.