Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Хилон — прекъсна го Петроний, — в твоя разказ лъжата плува на повърхността на истината като масло над водата. Донесе важни известия, не отричам. Казвам дори, че по пътя на търсенето е направена голяма крачка вече, но не подправяй с лъжа своите новини. Как се нарича този старец, от когото си узнал, че християните се познават с помощта на знака риба?

— Евриций, господарю. Бедният нещастен старец! Той ми напомни Главк, лекаря, когото защищавах от разбойниците, и с това главно ме трогна.

— Вярвам, че си се запознал с него и че ще успееш да използваш това познанство, но пари не си му давал. Не си му дал нито ас, разбираш ли ме? Не си дал нищо!

— Но му помогнах да вдигне ведрото и говорех за сина му с най-голямо съчувствие. Да, господарю! Нима може да се укрие нещо от проницателността на Петроний! Така е, не му дадох пари или по-право дадох му, но само в душата си, в мислите си, което, ако той беше истински философ, щеше да му бъде достатъчно… А дадох му ги затова, защото сметнах такава постъпка за необходима и полезна, понеже помисли си, господарю, как той веднага би спечелил на моя страна всички християни, какъв достъп до тях би ми отворил и какво доверие бих им внушил.

— Вярно е — каза Петроний — и би трябвало да сториш това.

— Тъкмо затова съм дошъл тук, за да мога да сторя това.

Петроний се обърна към Виниций:

— Заповядай да му броят пет хиляди сестерции, но в душата си, в мислите си…

Но Виниций каза:

— Ще ти дам едно от моите момчета, което ще носи сумата. А ти ще кажеш на Евриций, че момчето е твой роб и ще изброиш пред него парите на стареца. Но понеже донесе важно съобщение, ще получиш още толкова и за себе си. Ела довечера за момчето и парите.

— Ти си истински цезар! — каза Хилон. — Ще ми позволиш, господарю, да ти посветя моето съчинение, но ще ми позволиш също довечера да дойда само за парите, защото Евриций ми каза, че всички салове вече са разтоварени, а нови ще пристигнат от Остия чак след няколко дена. Мир вам! Така се сбогуват християните… Ще си купя робиня, тоест исках да кажа роб. Рибите се ловят с въдица, а християните с риба. Pax vobiscum! Pax!… Pax!… Pax!…

Петроний до Виниций:

„По доверен роб ти изпращам от Анций това писмо и при все че ръката ти е свикнала повече с меча и копието, отколкото с перото, смятам, че ще ми отговориш по същия пратеник и без излишно бавене. Оставих те на добра следа и изпълнен с надежда, вярвам, че или вече си утолил сладката жажда в обятията на Лигия, или пък ще я утолиш, преди истинският зимен вятър да е повял от върховете на Соракте над Кампания. О, мой Виниций! Нека твоя учителка бъде златокосата богиня на Кипър, а ти пък бъди учител на тази лигийска зора, която бяга от слънцето на любовта. И помни винаги, че мраморът, и най-скъпият дори, е нищо и че той получава истинска стойност едва тогава, когато ръката на ваятеля го превърне в художествено творение. Бъди такъв ваятел и ти, carissime! Да любиш само, не е достатъчно, трябва да умееш да любиш и трябва да умееш да учиш да те любят. Наслада изпитва и плебеят, и животните дори, но истинският човек по това се отличава от тях, че я превръща в едно благородно изкуство и когато я изпитва, съзнава това, съзнава каква божествена стойност има тя и така насища не само тялото, но и душата си. Често, когато си помисля колко пуст, несигурен и досаден е нашият живот, идва ми на ум, че ти може би си избрал най-добре и че не дворът на цезаря, а войната и любовта са двете единствени неща, за които си струва да се роди и да живее човек.

Във войната ти беше щастлив, бъди такъв и в любовта. А ако те интересува какво става при двора на цезаря, то аз от време на време ще ти съобщавам. И така, ние седим тук в Анций и се грижим за нашия неземен глас, но винаги чувстваме ненавист към Рим и през зимата възнамеряваме да отидем в Байе, за да излезем пред публиката в Неапол, жителите на който, като гърци, ще ни оценят по-добре от вълчето племе край бреговете на Тибър. Ще се стекат хора от Байе, от Помпей, от Путеола, от Куме, от Стабий, ръкопляскания и венци не ще ни липсват и това ще ни насърчи за пътуването до Ахея, за което се готвим отдавна. А паметта на малката Августа? Да! Още я оплакваме. Пеем химни, съчинени от нас, и ги пеем така, че сирените от завист са се скрили в най-дълбоките пещери на Амфитрита. Биха ни слушали обаче делфините, ако не им пречеше шумът на морето. Нашата болка още не се е уталожила, затова я показваме във всевъзможни пози, на които ни е научила скулптурата, като при това зорко следим дали тя ни отива и дали хората могат да доловят нейната красота. Ах, мой скъпи! Ще си умрем като шутове и комедианти.