Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Като помисли за това, на Виниций му притъмня пред очите и капки пот покриха челото му. В такъв случай Лигия беше загубена завинаги. Тя можеше да бъде изтръгната от ръцете на всеки друг, но не и от ръцете на Нерон. Сега той с по-голямо право, отколкото преди, можеше да повтаря: Vea misero mihi! Въображението му представи Лигия в обятията на Нерон и за първи път в живота си той разбра, че има мисли, които човек просто не може да понесе. Сега чак разбра колко я бе обикнал. Както пред погледа на човек, който се дави, преминава светкавично целият му живот, така и пред неговия се нижеха миговете, прекарани с Лигия. Той я виждаше и чуваше всяка нейна дума. Виждаше я при фонтана, виждаше я в дома на Авъл и на пиршеството. Усещаше я близо до себе си, долавяше благоуханието на косите й, топлината на тялото й, насладата на целувките, с които бе мачкал невинните й устни. Сега повече от всякога тя му се стори сто пъти по-красива, по-жадувана, по-сладка, сто пъти по-единствена, избрана между всички смъртни и всички божества. И като си помисли, че всичко това, което така се бе вкоренило в сърцето му, което бе станало негова кръв и негов живот, може би Нерон вече притежава, прониза го болка, чисто физическа и толкова силна болка, че му се искаше да удря главата си о стъклата на атриума, докато я разбие. Усещаше, че може да обезумее и навярно би обезумял, ако не му оставаше още един изход — отмъщението. Но както преди му се бе сторило, че не би могъл да живее, ако не си възвърне Лигия, така сега чувстваше, че не би могъл да умре, докато не си отмъсти. Само тая мисъл единствено му носеше облекчение. „Ще бъда твоят Касий Херея!“ — повтаряше си той, мислейки за Нерон. След малко грабна пръст от саксиите с цветя, които ограждаха имплувиума, и даде страшна клетва на Ереб, на Хеката и на своите домашни лари, че ще изпълни отмъщението.

И наистина изпита облекчение. Имаше поне за какво да живее и с какво да запълни своите дни и нощи. После се отказа от намерението си да ходи у Авъл и заповяда да го отнесат на Палатин. По пътя мислеше, че ако не го пуснат при цезаря или поискат да проверят дали не носи оръжие, това ще бъде доказателство, че Лигия е била отвлечена от цезаря. Виниций обаче не взе оръжие. Наистина той бе изгубил представа за много неща, но, както става обикновено с хора, погълнати от една мисъл, бе запазил пълно съзнание за всичко, което се отнасяше до отмъщението му. Не искаше то да му се изплъзне преждевременно. Искаше преди всичко да види Актея, защото смяташе, че от нея може да научи истината. На моменти у него проблясваше надеждата, че може да види и Лигия и при тази мисъл целият се разтреперваше. Може би цезарят да я е грабнал, без да знае кого отвлича, а днес ще му я върне? Но след миг отхвърли това предположение. Ако са искали да му я върнат, щяха да му я върнат снощи. Единствена Актея може да обясни всичко и нея той трябваше да види преди всички други.

Като реши това, той заповяда на робите да вървят по-бързо. По пътя размишляваше объркан ту за Лигия ту за отмъщението. Чувал беше, че жреците на египетската богиня Пахт могат да изпратят болест на когото поискат и реши да узнае от тях как вършат това. На Изток бяха му разправяли, че евреите знаят някакви заклинания, с помощта на които покриват със струпеи телата на неприятелите си. Сред робите си у дома той имаше петнадесетина евреи и реши, като се върне, да заповяда да ги бичуват, докато му издадат тази тайна. С най-голяма наслада обаче той мислеше за късия римски меч, от който рукват струи кръв, каквито бяха пръснали от Гай Калигула и бяха направили незаличими петна по колоните на портика. Беше готов сега да убие целия Рим, а ако някои отмъстителни богове му обещаеха да измрат всички хора с изключение на него и Лигия, той би се съгласил и на това.

Пред арката на входа на двореца той се опита, колкото можа, да се овладее и като видя стражата от преторианци, помисли, че ако му направят дори и най-малките спънки и не го пуснат да влезе, това ще бъде доказателство, че Лигия е в двореца, и то по волята на цезаря. Но принципалният центурион му се усмихна приветливо и като пристъпи няколко крачки, каза:

— Здравей, благородни трибуне. Ако желаеш да поднесеш почитанията си на цезаря, попаднал си на лош момент и не зная дали ще можеш да го видиш.

— Какво е станало? — запита Виниций.

— Вчера неочаквано се разболя божествената малка Цезарят и Августа Попея са при нея заедно с лекарите на целия град.

Това бе важно събитие. Цезарят, когато им се роди дъщерята, беше луд от щастие и я прие: extra humanum gaudium. Още преди това сенатът тържествено бе поверил на боговете лоното на Попея. Правеха се жертвоприношения и в Анций, където стана освобождаването, бяха устроени великолепни игри, бе издигнат и храм на двете Фортуни. Нерон, който не знаеше мярка в нищо, обичаше и това дете без мярка, а и на Попея то беше скъпо, макар и само за това, че укрепваше положението й и правеше влиянието й непреодолимо.