Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тази нощ Виниций не легна да спи. Малко след като Петроний си отиде, когато стоновете на бичуваните роби не можеха да успокоят нито болката му, нито яростта му, той събра други слуги и ги поведе да търсят Лигия. Обходи есквилинския квартал, после Субура, викус Спелератус и всички съседни улички. После, като заобиколи Капитолий, през моста на Фабриций, се озова на острова и преброди оная част на града, която бе отвъд Тибър.

Но това беше гонитба без цел, защото и той самият нямаше надежда да намери Лигия и ако я търсеше, вършеше това главно за да запълни с нещо тая страшна нощ. И наистина — върна се в къщи чак на разсъмване, когато в града вече се появиха колите и мулетата на продавачите на зеленчуци и плодове и когато хлебарите вече отваряха. Щом се върна, Виниций заповяда да приберат тялото на Гулон, което никой досега не бе посмял да докосне, а после разпореди да изпратят ония роби, от които бе отнета Лигия, в селските му ергастулули — това беше наказание едва ли не по-тежко от смърт; най-после се хвърли на една застлана пейка в атриума и се замисли как би могъл да намери и да вземе Лигия.

Струваше му се невероятно да се отрече от нея, да я загуби, да не я види вече, и при самата мисъл за това го обземаше безумие. Своеволната натура на младия воин за първи път се сблъскваше със съпротива, с друга несъкрушима воля и просто не можеше да разбере как е възможно това, как смее някой да се противопостави на неговото страстно желание. Виниций би предпочел да пропаднат градът и целият свят, отколкото той да не постигне това, което искаше. Отнели му бяха чашата на насладата от устата и затова му се струваше, че е станало нещо нечувано, нещо, което зове божиите и човешките закони за отмъщение.

Но той не искаше и не можеше да се примири със съдбата, защото никога в живота си не бе жадувал за нещо така, както за Лигия. Струваше му се, че не би могъл да живее без нея. Не беше в състояние да си отговори какво би правил без нея утре, как би преживял следващите дни. Понякога го обземаше гняв срещу нея, гняв, близък до полуда. Искаше му се да я има, за да я бие, да я влачи за косите по кубикулума и да се гаври с нея, ту пък го обхващаше страшен копнеж по нейния глас, фигура, очи и чувстваше, че е готов да лежи в нозете й. Той я зовеше, хапеше пръстите си, хващаше се за главата с две ръце. С всички сили се мъчеше да мисли спокойно за това как да я намери, но не можеше. През ум му минаваха хиляди средства и начини, но един от друг по-безумни. Най-после у него проблесна мисълта, че я е отвлякъл не друг, а Авъл и че ако не я е грабнал Авъл, той поне знае къде се крие тя.

И той скочи, за да отиде в дома на Авъл. Ако не му я дадат, ако не се уплашат от заплахите, тогава ще отиде при цезаря, ще обвини стария пълководец в неподчинение и ще иска смъртно наказание за него; но преди това ще изтръгне от тях признание къде е Лигия. Дори и да му я върнат доброволно, пак ще си отмъсти. Наистина приели го бяха в дома си и се бяха грижили за него, когато беше ранен, но какво от това. С последната обида, която му бяха нанесли, те го освобождаваха от задължението да е признателен. Тук неговата отмъстителна и ожесточена душа започна да се наслаждава на мисълта за отчаянието на Помпония Грецина, когато центурионът донесе на стария Авъл смъртна присъда. А Виниций бе почти уверен, че ще издейства тая присъда. Петроний ще му помогне. Впрочем и сам цезарят не отказва нищо на своите приятели августиани, освен ако го подбудеше да откаже неговата лична омраза или похотливост.

Изведнъж сърцето му почти замря под влияние на едно страшно предположение.

Ами ако самият цезар е похитил Лигия?

Всички знаеха, че цезарят, когато се отегчаваше, често търсеше развлечение в нощни разбойничества. Дори Петроний бе взимал участие в тези забавления. Главната им цел беше да хващат жени и да ги подхвърлят върху войнишки плащ, докато изгубят свяст. Сам Нерон наричаше понякога тези излети „лов на бисери“, тъй като се случваше в кварталите, гъсто населени с бедняци, да улавят по някой истински бисер на красотата и младостта. Тогава сагациата, както наричаха подхвърлянето върху войнишка наметка, се превръщаше в истинско отвличане и „бисерът“ биваше изпращан или в Палатин, или в някоя от безбройните вили на цезаря, или пък най-сетне Нерон го отстъпваше някому от своите другари. Така е могло да стане и с Лигия.

Цезарят се бе вглеждал в нея на пиршеството и Виниций нито за момент не се усъмни, че тя му се е сторила най-прекрасна от всички жени, които бе виждал дотогава. Как би могло да бъде иначе? Наистина тя беше в дома на Нерон на Палатин и той можеше открито да я задържи, но, както с право казваше Петроний, цезарят не беше смел в злодеянията си и макар че можеше да действа открито, винаги предпочиташе да действа тайно. А сега бе постъпил така, защото се страхуваше от Попея. Сега на Виниций му дойде на ум, че Авъл може би не би посмял да отвлече със сила девойката, която цезарят му бе подарил. Та кой би посмял? Дали не е онзи грамаден лигиец със сините очи, който беше се одързостил да влезе в триклиниума и да я изнесе на ръце от пиршеството? Но къде би се укрил с нея, къде би могъл да я отведе? Не, роб не би се наел да стори това. Следователно не го е направил никой друг освен цезаря.