Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Виновен съм — каза той. — Ти си добър, почтен и аз ти благодаря от цялата си душа. Позволи ми да ти задам само още един въпрос. Защо не каза да заведат Лигия направо в моя дом?

— Защото цезарят иска да запази външно приличие. Хората в Рим ще заговорят за това, а понеже вземаме Лигия като заложница, то дотогава, докато говорят, тя ще остане в двореца на цезаря. После ще ти я изпратят тихичко и толкова. Меднобрадия е страхливо псе. Той знае, че властта му няма граници, но все пак се старае да придаде благовидност на всяка своя постъпка. Успокои ли се вече дотолкова, че да можеш малко да пофилософстваш? И аз самият неведнъж съм се питал: защо престъпността, макар че е могъща като цезаря и сигурна като него в своята безнаказаност, винаги се старае външно да се скрие зад престорена законност, справедливост и добродетел?… Защо си прави този труд? Аз смятам, че да убиеш брата си, майка си и жена си, е нещо, достойно за някакво азиатско владетелче, а не за римски цезар; но ако ми се случеше нещо такова, не бих писал оправдателни писма до сената… А Нерон ги пише — Нерон търси оправдание, защото Нерон е страхливец. Но ето, един Тиберий не беше страхливец, а все пак търсеше оправдание за всяка своя постъпка. Защо е така? Каква е тази странна неволна дан на почит, отдавана от злото на добродетелта? И знаеш ли какво ми се струва? Струва ми се, че става така, защото престъплението е грозно, а добродетелта прекрасна. Ерго, истинският естет по начало е добродетелен човек. Ерго, аз съм добродетелен човек. Трябва днес да възлея малко вино на сенките на протагор Продик и Горгий. Излиза, че и софистите могат да послужат за нещо. Слушай, защото продължавам да говоря. Отнех Лигия на Авъл, за да я дам на тебе. Но Лизип би създал от вас чудесни скулптурни групи. И двамата сте красиви, значи, и моята постъпка е красива, а щом е красива, не може да бъде лоша. Марк, виж, ето пред теб седи самата добродетел, въплътена в Петроний! Ако беше жив Аристип, щеше да дойде и да ми подари сто мини за краткия ми трактат върху добродетелта.

Но Виниций, като човек, който се интересуваше повече от действителността, отколкото от трактати за добродетелта, каза:

— Утре ще видя Лигия, а след това тя ще бъде моя всеки ден, винаги, до смъртта.

— Ти ще имащ Лигия, а аз ще отговарям пред Авъл. Ще призове над мен отмъщението на всички подземни богове. И поне тоя дивак да вземеше преди това някой порядъчен урок по декламация… Но не, той ще ме ругае така, както по-рано моят вратар ругаеше клиентите ми, зарад което впрочем го изпратих на село в ергастулума.

— Авъл идва при мен. Обещах да му пратя вест за Лигия.

— Пиши му, че волята на божествения цезар е най-върховният закон и че първият твой син ще се нарича Авъл. Все пак старецът трябва да има някакво утешение. Аз съм готов да моля Меднобрадия да го покани утре на пиршеството. Нека те види в триклиниума редом с Лигия.

— Не прави това — каза Виниций. — Мен все пак ми е жал за тях, особено за Помпония.

И седна да пише писмото, което отне и последната надежда на стария военачалник.

Пред Актея, някогашната любимка на Нерон, се прекланяха по-рано главите на най-високопоставените хора в Рим. Но тя и тогава не искаше да се меси в обществените работи и ако някога беше използвала своето влияние над младия владетел, то биваше само за да измоли милост за някого. Тиха и покорна, тя си бе спечелила признателността на мнозина, а никого не беше направила свой неприятел. Не можа да я намрази дори и Октавия. На ревнивите не изглеждаше никак опасна. Знаеха, че тя все още обича Нерон, с обич тъжна и болезнена, която вече се подхранва не с надежда, а само със спомените за времето, когато този същият Нерон е бил не само по-млад и любещ, но и по-добър. Знаеха, че тя не може да откъсне от тези спомени душата и мислите си, но че нищо вече не очаква от бъдещето; а понеже наистина нямаше опасност цезарят отново да се върне към нея, то на Актея гледаха като на съвсем беззащитно същество и затова я бяха оставили на мира. Попея я смяташе само за тиха прислужница, толкова безобидна, че дори не искаше да я отстранят от двореца.

Но понеже цезарят някога я бе обичал и я бе напуснал без обида, спокойно, дори като приятел, бяха запазили известно уважение към нея, Нерон, след като бе я, освободил, беше й разрешил да живее в двореца, а в него й бе дал отделно кубикулум и няколко души от прислугата. А тъй като на времето Паллас и Нарцис, освободени роби на Клавдий, не само седяха на пиршествата с Клавдий, но и заемаха почетни места, като могъщи министри, то и нея я канеха понякога на трапезата на цезаря. Правеха го може би за това, че нейната прелестна фигура беше истинско украшение на пиршествата. Впрочем Нерон отдавна вече не държеше сметка за средата, в която пируваше. На неговата трапеза сядаха най-различни хора — сбирщина от всички съсловия и с различни призвания. Имаше сред тях сенатори, но главно такива, които се съгласяваха да бъдат и шутове. Имаше патриции, стари и млади, жадни за удоволствия, излишества и гуляи. Имаше и жени, които носеха славни имена, но които вечер не се колебаеха да си сложат жълтеникави перуки и да търсят за забава приключения из тъмните улици. Имаше и висши сановници и жреци, които с пълни чаши сами се гавреха със своите богове, а редом с тях цяла сбирщина от певци, мимове, музиканти, танцувачи и танцувачки; от поети, които декламирайки стихове, мислеха за сестерциите, които щяха да спечелят, като хвалят стиховете на цезаря, от гладни философи, съпровождащи с лакоми погледи поднасяните ястия; най-сетне от прочути водачи на колесница, фокусници, чудодейци, разказвачи, смешници; от различни, издигнати от модата или от глупостта в еднодневни знаменитости пройдохи, сред които не липсваха и такива, които прикриваха с дългите си коси своите пробити уши — белег на робски произход.