Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Почитах до днес боговете — каза той, — но в този момент мисля, че тях ги няма над света, а има само едно зло, безумно чудовище, което се нарича Нерон.

— Авъл! — каза Помпония. — Нерон е само шепа тленна пепел в сравнение с бога.

Плавций започна да ходи с широки крачки по мозайката на пинакотеката. В живота му имаше големи подвизи, но не бе имало големи нещастия, затова той не беше привикнал към тях. Старият воин се беше привързал към Лигия повече, отколкото сам съзнаваше и сега не можеше да се помири с мисълта, че я бе загубил. Освен това чувстваше се унизен. Чувстваше, че над него бе надвиснала ръката, която той презираше, но не можеше да отстрани, защото в сравнение с тази сила неговата беше нищо.

Но когато най-сетне потисна в себе си гнева, който му пречеше да мисли, той каза:

— Смятам, че Петроний не ни я е отнел за цезаря, защото не би искал да предизвика гнева на Посея. Тогава, значи, взел я е за себе си или за Виниций… Това още днес ще разбера.

И след малко лектиката го отнасяше към Палатин. Помпония пък, останала сама, отиде при малкия Авъл, който още плачеше за сестра си и се заканваше на цезаря.

Авъл беше прав, като предполагаше, че няма да го пуснат лично при Нерон, Отговориха му, че цезаря е зает с пеене с лютниста Терпиос и че изобщо не приема тия, които сам не е повикал. С други думи, това значеше Авъл да не се опитва и в бъдеще да се види с цезаря.

Затова пък Сенека, макар и болея от треска, прие стария военачалник с почит, както се полагаше, но когато изслуша в какво се състои работата, усмихна се горчиво и каза:

— Мога да ти направя само една услуга, благородни Плавций — да не покажа никога пред цезаря, че сърцето ми съчувства на твоята болка и че бих желал да ти помогна, защото, ако у цезаря се зароди и най-малкото подозрение, то знай, че той не би ти върнал Лигия дори и ако нямаше никакви други причини, освен желанието да ми направи нещо на инат.

Сенека също не го съветваше да ходи нито при Тигелин, нито при Ватиний, нито при Вителий. Може би с пари би могло да се изтръгне нещо от тях, може би биха поискали да направят нещо напук на Петроний, чието влияние се стараеха да подкопаят, но най-вероятно беше да издадат пред цезаря колко скъпа е Лигия за семейството на Плавций, а тогава цезарят сигурно не би я върнал. Тук старият мъдрец почна да говоря с хаплива ирония, която насочваше срещу себе си: „Ти мълча, Плавций, мълча години наред, а цезарят не обича тези, които мълчат! Как си могъл ти да не се възхищаваш от неговата красота, добродетел и неговите песни, да не се омайваш от неговото декламиране, от изкуството му да управлява колесница, от стиховете му? Как си посмял да не възславиш смъртта на Британик, да не произнесеш похвално слово в чест на майкоубиеца и да не поднесеш поздравления по случай удушаването на Октавия? Липсва ти предвидливост, Авъл, а ние, които живеем щастливо при двора, я притежаваме в съответния размер.“ И говорейки така, той взе чашата, която носеше в пояса си, гребна вода от фонтана на имплувиума, освежи горящите си устни и продължи:

— Ах, Нерон има признателно сърце. Обича те, защото си служил на Рим и си прославил името му по всички краища на света; обича и мене, защото съм му бил учител, когато бе млад. И затова, виждаш ли, зная, че тази вода не е отровна и я пия спокоен. Виното в моя дом би било по-малко сигурно, но ако си жаден, пий от тази вода. Водопроводите я носят чак от Албанските планини и ако поискат да я отровят, трябва да отровят всичките фонтани в Рим. Както виждаш, в този свят човек още може да бъде сигурен и да има спокойна старост. Аз съм болен наистина, но това е по-скоро болест на душата, отколкото на тялото. Това бе истина. На Сенека не му достигаше оная душевна сила, каквато имаха например Корнут или Тразеа, и затова животът му бе поредица от отстъпки пред престъпленията, които се вършеха. Той сам чувстваше, сам разбираше, че последователят на принципите на Зенон Цитийски е длъжен да върви по друг път и поради това страдаше повече, отколкото от страха пред самата смърт.

Но военачалникът сега прекъсна горчивите му разсъждения.

— Благородни Аней — каза той, — зная как цезар ти се отплати за грижите, с които си окръжавал младежките му години. Но виновникът за похитяването на детето ни е Петроний. Кажи ми как да му въздействам, посочи ми влиянията, на които той се подчинява, и най-сетне сам ти упражни върху него цялото си красноречие, което би могло да ти вдъхне старото ти приятелство с мене.