Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Аз мисля, господарю, че десет хиляди голи девици правят по-малко впечатление, отколкото една.

На цезаря обаче „плаващият пир“ се хареса, защото беше нещо ново. Поднасяха се такива редки ястия, че и изображението на Апиций би било поразено; поднасяха се и толкова различни вина, че и Отон, който обикновено поднасял на гостите си осемдесет вида, би потънал от срам, ако видеше тоя разкош. Освен жените на масата седяха августианите и Виниций затъмняваше всички с красотата си. По-рано фигурата и лицето му издаваха войника, а сега неговите тревоги и физическата болка, която бе изтърпял, така промениха чертите му, сякаш по тях бе минала деликатната ръка на скулптор. Цветът на лицето му бе изгубил предишната си мургавина, но беше запазил златистия блясък на нумидийски мрамор. Очите му бяха станали по-големи и по-тъжни. Само тялото му беше все така силно, създадено сякаш от броня, а над тоя торс — прекрасна изящна глава на гръцки бог или най-малкото на изтънчен патриций. Като опитен човек, Петроний му беше казал, че никоя патрицианка не ще може да му устои. Сега всички го гледаха, включително Попея и весталката Рубрия, която беше на пиршеството по желание на цезаря.

Изстудените в планински сняг вина бързо сгряха сърцата и главите на пируващите. От крайбрежния храсталак излизаха все нови и нови лодки във форма на щурци и стършели. Лазурното езеро беше сякаш обсипано с листенца от цветя или с пъстри пеперуди. Над лодките хвърчаха тук и там привързани за сребърни и сини връвчици гълъби и други птици от Индия и Африка. Слънцето вече клонеше към запад, а денят, макар и да беше началото на май, беше топъл и дори горещ. Езерото се вълнуваше от ударите на веслата, които гребяха в такт с музиката, във въздуха не се усещаше и лъх от вятър, а горичките бяха замрели неподвижни, сякаш заслушани и загледани в това, което ставаше във водата. Салът обикаляше непрестанно по езерото и носеше пируващите, които ставаха все по-пияни и по-шумни. Пиршеството още не бе в разгара си, когато редът, по който всички бяха насядали, не се спазваше вече. Сам цезарят даде пример, като стана и заповяда на Виниций, който беше до весталката Рубрия, да му отстъпи мястото си и като зае неговия триклиниум, започна да й шепне нещо на ухото. Виниций се озова до Попея, която след малко се приближи до него и го помоли да стегне препаската на гърдите й, а когато той направи това със слабо треперещи ръце, тя го погледна срамежливо изпод дългите си ресници и поклати златокосата си глава, сякаш отричаше нещо. Слънцето ставаше по-голямо, по-червено и бавно се спускаше зад върховете на дърветата; по-голямата част от гостите бяха вече съвсем пияни. Салът се движеше близо до брега, по който, сред дървета и храсти, се виждаха хора, облечени като фауни или сатири, свирещи на флейти, мултанки и тъпани, или пък групи девойки, представящи нимфи, дриади и хамадриади. Най-после мракът падна сред пиянските викове в чест на Луна, долитащи изпод шатрата; в този момент в гората пламнаха хиляди светлини. От лупанариите по брега струеше светлина: на терасите се показаха нови групи от голи жени и дъщери от най-прочутите римски семейства. С вик и неприлични движения те започнаха да поздравяват пируващите. Най-после салът се приближи до брега, цезарят и августианите изтичаха в гората, пръснаха се по скритите в гъсталака лупанарии и шатри и по направените сред изворите и фонтаните изкуствени пещери. Безумието обхвана всички: никой не знаеше къде е цезарят, кой е сенатор, кой воин, кой танцьор или пък музикант. Сатирите и фауните започнаха да тичат с викове след нимфите. Удряха с тирси лампадите, за да ги изгасят. Някои части от гората потънаха в мрак. Вред обаче се чуваха ту силни викове, ту смях, ту шепот, ту пък запъхтяно човешко дишане. Наистина Рим дотогава не беше виждал нещо подобно.

Виниций не беше пиян както на онова пиршество в двореца на цезаря, на което беше и Лигия, но все пак го заслепи и опияни всичко, което ставаше, а най-после го обзе и жажда за удоволствие. В гората той тичаше заедно с другите и се взираше да види коя от дриадите е най-красива. Всеки миг около него прелитаха все нови и нови ята, гонени от фауни, сатири, сенатори, войници и звуците на музиката. Най-после съзря група девойки, предвождани от една, облечена като Диана, той се спусна към тях, за да види по-отблизо богинята, и изведнъж сърцето му замря в гърдите. Стори му се, че богинята с полумесеца на главата е Лигия.

Заобиколиха го веднага в бясно хоро, очевидно за да го предизвикат да ги преследва, и в миг се разбягаха като стадо сърни. Но той остана на мястото си с туптящо сърце и затаен дъх и макар да позна, че Диана не е Лигия и че отблизо тя дори не прилича на нея, силно вълнение го лиши от сили. Изведнъж го обзе такъв силен копнеж по Лигия, какъвто никога в живота си не беше изпитвал, и любовта му към нея заля гърдите му с нова огромна вълна. Никога тя не беше му се виждала по-скъпа, по-чиста и тъй любима, както в тая гора на безумие и див разврат. Преди малко сам искаше да пие от тази чаша и да вземе участие в тая необузданост на чувства и безсрамие, а сега го обхвана отвращение и омраза. Той почувства, че се задушава от погнуса, че гърдите му се нуждаят от въздух, а очите от звезди, незаслонени от гъсталака на тая страшна гора, и реши да избяга. Но едва пристъпи, и пред него застана някаква фигура, с покривало на главата, която сложи ръцете си на раменете му и започна да шепне, докосвайки лицето му с горещото си дихание: