Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тялото под ръцете ми се скова и Джейми се озърна през рамо към синьото шишенце.

— Дал ти го е мосю Форе?

— Да — отвърнах, изненадана. — Какво има? — Той отблъсна намазаните ми с мехлема ръце, свали крака от канапето и посегна за кърпа.

— Има ли лилия на капака, сасенак? — попита, докато бършеше крака си.

— Да, има. Джейми, какъв е проблемът? — Изражението му беше странно — смес от изумление и веселие.

— О, не бих казал, че има проблем, сасенак — рече накрая. Търкаше така силно крака си, че къдравите косъмчета щръкнаха по зачервената кожа. Хвърли кърпата настрани и затвори усърдно шишенцето.

— Явно мосю Форе има много високо мнение за теб, сасенак. Това е доста скъпо.

— Но…

— Не че не го оценявам — побърза да ме увери. — Но мисълта, че мога да се превърна в една от съставките му, леко ме изнервя.

— Джейми! — повиших глас аз. — Какво е това нещо? Грабнах кърпата и трескаво започнах да бърша ръцете си.

— Мас от обесен — отвърна той неохотно.

Не можех дори да продумам, само се взирах в него.

— Какво… — Ръцете ми настръхнаха и косъмчетата по тях щръкнаха като топлийки по игленик.

— Ами да. Мазнина от обесени престъпници. — Говореше небрежно, възвръщаше самообладанието си със скоростта, с която аз губех моето. — Казват, че много помага при ревматизъм и болки в ставите.

Спомних си колко прилежно мосю Форе събираше остатъците след операциите в Болницата на Ангелите и как странно го изгледа Джейми, когато той ме придружи до дома. Коленете ми се подкосиха и стомахът ми се превъртя като палачинка.

— Джейми! Кой, за бога, е мосю Форе? — почти изкрещях аз.

Сега веселието определено взимаше връх в изражението му.

— Той е публичният екзекутор на пети арондисман, сасенак. Мислех, че знаеш.

Джейми се върна мокър и измръзнал от конюшнята, където отиде да се изкъпе, защото тамошното корито беше по-голямо от ваната в спалнята ни.

— Не се тревожи, отми се — увери ме той, докато събличаше ризата си и се плъзгаше гол под завивките. Тялото му беше настръхнало от студа и той потрепери, когато ме взе в прегръдките си.

— Какво има, сасенак? Още ли мириша? — попита ме, защото аз се свих сковано под завивките.

— Не, изплашена съм, Джейми. Кървя.

— Господи! — Усетих тръпката на страх, която мина през него, идентична на тази, която пълзеше през мен. Той ме прегърна по-плътно и започна да ме гали по косата и врата, но и двамата се чувствахме напълно безпомощни пред лицето на огромното бедствие, което ни заплашваше. Колкото и да беше силен, нямаше как да ме защити; колкото и да искаше, не можеше да ми помогне. За първи път не се почувствах в безопасност в прегръдката му и тази мисъл ужасяваше и двама ни.

— Мислиш ли, че… — започна той, но млъкна и преглътна. Усетих тръпката, която мина през гърлото му. — Зле ли е положението, сасенак? Имаш ли представа?

— Не. — Прегърнах го по-здраво, сякаш да намеря опора. — Не знам. Кървенето не е силно, поне засега.

Още не бяхме угасили свещта. Джейми ме погледна с потъмнели от тревога очи.

— Да доведа ли някого, Клеър? Някоя жена от болницата?

Поклатих глава и облизах пресъхналите си устни.

— Не. Недей… не мисля, че могат да сторят нещо. — Това беше последното, което исках да кажа; повече от всичко ми се искаше да имаше някой, който може да помогне. Но си спомних за началото на сестринското ми обучение, дните, които прекарах в акушеро-гинекологичното отделение, и думите на един от лекарите, който сви рамене, след като прегледа пациентка след спонтанен аборт. — Наистина нищо не може да се направи. Ако е писано да изгуби детето, ще го изгуби, каквото и да опитваш. Може да помогне само почивка, но често и това не е достатъчно.

— Може би няма проблем — казах, за да успокоя и двама ни. — Понякога се случва леко кървене по време на бременността. — Не беше нещо необичайно — през първите три месеца. Но аз вече бях в петия и в никакъв случай не беше нормално. Все пак кървенето можеше да е причинено от много неща, а не всички бяха сериозни.

— Може би няма проблем. — Сложих ръка на корема си и притиснах леко. Веднага усетих реакция от обитателя му: лениво побутване, от което ме заля такава вълна благодарност, че в очите ми избиха сълзи.

— Сасенак, какво мога да сторя? — прошепна Джейми. Ръката му ме обгърна и легна върху моята.

Аз я захлупих с другата си длан и казах:

— Моли се, Джейми! Моли се за нас!